Разбудени фурии

Морган Ричард

— Насам.

Ласло размахваше ръка откъм извитата част на кея, където двамата със Силви се бяха вкопчили за един ръждив генератор на амортизационно поле. Заплувах към тях и оставих дланите си сами да се вкопчат във вечбетона. Ласло задавено си пое дъх и заговори на пресекулки:

— Идете до к-к-кърмата и се вмъкнете между к-к-кея и к-к-корпуса. Ще видите к-к-катапултите. И да не п-п-пиете от водата, ей.

Усмихнахме се измъчено и поехме напред.

Беше ужасно трудно да плуваш, преодолявайки рефлексите на тялото, което не искаше нищо друго, освен да се сгуши на топка

и да трепери. Силви изоставаше и трябваше да се връщаме да й помогнем. Дишаше тежко, прекъслечно, стискаше зъби, а очите й почваха да помътняват.

— Н-н-не мога да го уд-д-държа — измънка тя, докато аз се преобръщах по гръб, а Ласло ми помагаше да я издърпам върху гърдите си. — С-с-само не ми к-к-казвай, че сме скапани и ръ-ръ-разглезени… к-какво?

— Ще се справим — процедих аз през зъби. — Дръж се. Лас, ти продължавай.

Той кимна с усилие и запляска напред. Аз тромаво го последвах с товара си.

— Няма ли друг начин, по дяволите? — изстена тя почти шепнешком.

Някак успях да я довлека до надвисналата кърма на „Зора над Дайкоку“, където ни чакаше Ласло. Вмъкнахме се в тясното пространство между кея и корпуса, и аз лепнах длан върху вечбетона, за да се удържа.

— П-п-по-малко от м-м-минута — избъбри Ласло, вероятно след като провери хроночипа в ретината си. — Д-д-дано Оиши да се е включил к-к-както трябва.

Корабът на въздушна възглавница се събуди. Най-напред антигравитационната система с плътно бучене премина от статичен в двигателен режим, после чухме пронизителния вой на въздухозаборниците и глухото пухтене около целия корпус, докато престилките се запълваха. Усетих как кръговото течение около корпуса ме дърпа настрани. Изпод кърмата избухна облак пяна и ни обля. Ласло още веднъж ми се усмихна с широко отворени очи и размаха ръка.

— Там, горе — изкрещя той през рева на двигателите.

Погледнах накъде сочи и видях три кръгли отвора с разперени настрани диафрагмени врати. В шахтите блестяха лампите на дежурното осветление, а под първия отвор стърчаха скобите на инспекционна стълбичка.

Тътенът на двигателите стана по-плътен и равномерен.

Ласло се изкатери пръв и застана върху извитата горна част на престилката. Подпря се на корпуса и размаха ръка към мен. Избутах Силви напред, изкрещях в ухото й да се качва и видях с облекчение, че не е прекалено замаяна, за да се подчини. Щом стигна горе, Ласло я сграбчи и след няколко неловки маневри двамата изчезнаха в шахтата. Аз се изкатерих по стълбичката с цялата бързина, на която бяха способни вдървените ми ръце, вмъкнах се в отвора и шумът заглъхна.

Два метра над себе си видях Силви и Ласло да се катерят с разперени ръце и крака, търсейки опора в издатините по стената на шахтата. Спомних си небрежното самохвалство на инфоспеца при първата ни среща: седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа. Беше облекчение да видя, че както винаги Ласло е преувеличавал. Шахтата далеч не беше полирана и по метала можеха да се намерят многобройни опори. За проба хванах един крепежен пръстен над главата си и открих, че мога да се издърпам по наклона без особени усилия. По-нагоре намерих и заоблени

издатини, където да поема с крака част от теглото си. За момент се притиснах към тръпнещата стена на шахтата, припомних си предупреждението на Оиши за петте минути и продължих нагоре.

Когато достигнах върха, заварих изтощените Силви и Ласло да се подпират на тъничък ръб под отворен люк, запълнен с дипли от оранжев синтетичен брезент. Инфоспецът ми се усмихна измъчено.

— Това беше. — Той потупа податливата повърхност над главата си. — Това е най-долният спасителен сал. Първият за изстрелване. Промъквате се край него, качвате се отгоре и намирате люк към инспекционния проход между нивата. Бутнете най-близкия капак и ще излезете в някой от коридорите. Силви, ти мини първа.

Избутахме провисналия синтебрез от края на шахтата и през отвора лъхна топъл, застоял въздух. Неволно се разсмях от удоволствие. Ласло кисело кимна.

— Да, радвай се. А някои тепърва имат да се връщат в шибаната вода.

Силви се провря през отвора и аз понечих да я последвам, когато инфоспецът ме дръпна за ръкава. Извърнах глава. Той се поколеба.

— Лас? Казвай, мой човек, нямаме време.

— Ти. — Той вдигна предупредително пръст. — Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея. Пази я, докато дойдем и ние, докато се възстанови.

— Добре.

— Вярвам ти — повтори той.

После се завъртя, пусна ръба и бързо се плъзна надолу по извитата шахта. Когато изчезна, до ушите ми долетя тих плясък.

Стори ми се, че гледах подир него безкрайно дълго. Накрая се завъртях и раздразнено си проправих път през платнената преграда между мен и новите ми отговорности.

Споменът ме обгърна.

В бараката…

— Ти. Помогни ми. Помогни ми!

Тя впива поглед в мен. Мускулите на лицето й се обтягат от отчаяние, устните леко се разтварят. От тази гледка кипва дълбока и неочаквана възбуда. За да ме сграбчи, тя е отметнала спалния чувал и сега под протегнатата ръка мога да видя в светлината на илумниевата лампа овалните могилки на гърдите й. Не за пръв път я виждам така — Неуловимите не страдат от излишна свенливост и след месец лагеруване в малки биваци из Неразчистеното вероятно мога да нарисувам по памет голите тела на целия екип… но нещо в лицето и позата на Силви изведнъж е придобило мощно сексуално излъчване.

— Пипни ме. — Дрезгавият глас не е неин и от звука му косъмчетата по тила ми настръхват. — Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

— Силви, ти не си…

Ръката й плъзва от моята към лицето ми.

— Мисля, че те познавам — казва изненадано тя. — Избраник от Черната бригада, нали? Батальон Тецу. Одисей? Огава?

Японският, на който говори, е архаичен, неизползван от векове. Потискам зараждащата се тръпка и упорито отговарям на аманглийски.