Разбудени фурии

Морган Ричард

— Виж какво, Мики. — Ласло се поколеба. — Не казвам, че ти вярвам, защото всъщност не е така. Но не съм като Ор. Не ревнувам Силви. Нали разбираш, за мен тя е шеф и толкоз. И ти вярвам поне дотолкова, че да я оставя в твои ръце.

— Благодаря — сухо отвърнах аз. — И на какво дължа тази чест?

— Е, тя ми разправи едно-друго за първата ви среща. Брадите и тъй нататък. Колкото да съобразя, че…

Вратата се сгъна и Оиши излезе. Той се усмихна и посочи с палец през рамо.

— На ваше разположение е. Ще ви чакам в бара.

Влязохме. Така и не узнах

какво е съобразил Ласло и колко далече е бил от истината.

Шигео Курумая седеше зад бюрото си. Посрещна ни, без да стане. Лицето му беше непроницаемо, а тялото стегнато в пълна неподвижност, която издаваше яростта му по-очевидно от всякакви гневни крясъци. Личеше си старата школа. Зад него холограма създаваше илюзията за ниша в стената на бараката, където сенки и лунни лъчи потрепваха по едва забележим старинен свитък. На бюрото до лакътя му спиралният дисплей работеше в свободен режим, хвърляйки пробягващи пъстри шарки по безупречно чистия плот.

— Болна ли е Ошима? — глухо запита Курумая.

— Да, прихвана нещо от един рояк горе на платото. — Ласло се почеса по ухото и огледа празния кабинет. — Тук май нямате много работа, а? Сигурно чакате да отминат виелиците.

Курумая не се поддаде.

— На платото — повтори той. — Почти седемстотин километра северно от мястото, където се съгласихте да действате. За чието разчистване подписахте договор.

Ласло сви рамене.

— Виж сега, това вече засяга шефката. Ще трябва да…

— Имахте договор. И което е по-важно, поехте задължение. Дължахте вярност на предмостието и лично на мен.

— Бяхме под обстрел, Курумая-сан. — Безупречната емисарска лъжа излетя с лекота от устните ми. За миг изпитах наслада от възможността да раздвижа рефлексите за надмощие. Отдавна не го бях правил. — След засадата в храма командният ни софтуер беше засегнат, аз и още една колежка получихме тежки органични увреждания. Движехме се слепешком.

След думите ми из кабинета надвисна тишина. До мен Ласло изгаряше от нетърпение да добави нещо. Хвърлих му предупредителен поглед и той спря да се върти. Погледът на коменданта прескочи няколко пъти между нас двамата и накрая се спря върху лицето ми.

— Ти ли си Тръпката?

— Да.

— Новобранецът. И говориш от името на всички?

Приложих основното правило: открий точката на натиск и атакувай в нея.

— При дадените обстоятелства аз също дължа вярност, Курумая-сан. Без подкрепата на другарите си щях да бъда убит и разкъсан от каракурите в Драва. Те обаче ме измъкнаха и ми намериха ново тяло.

— Да. Разбирам. — Курумая за момент сведе очи към бюрото, после пак ме погледна. — Много добре. Дотук не ми казваш нищо повече от доклада, който твоят екип изпрати от Неразчистеното, а той беше пределно кратък. Моля те, обясни ми защо, след като се движехте слепешком, решихте да не се приберете в предмостието?

Това беше лесно. Повече от месец го бяхме обсъждали около лагерните огньове, усъвършенствайки постепенно лъжата.

— Системите ни бяха засегнати, но част от тях все още действаше. Така засякохме, че зад нас има миминти, които ни преграждат пътя за отстъпление.

— И следователно застрашават чистачите, които трябваше да защитите. Но не сте сторили нищо, за да им помогнете.

— Божичко, Шиг, движехме се на сляпо, по дяволите.

Комендантът на предмостието завъртя поглед към Ласло.

— Не съм те молил да ми тълкуваш събитията. Кротувай.

— Но…

— Оттеглихме се на североизток — казах аз, хвърляйки още един предупреждаващ поглед към инфоспеца до мен. — Доколкото можехме да преценим, зоната беше безопасна. И продължихме да се движим, докато командният софтуер се възстанови. По това време вече бяхме почти извън града, а кръвта ми изтичаше. От Ядвига спасихме само мозъчната приставка. По очевидни причини решихме да навлезем в Неразчистеното и да се насочим към един открит преди време бункер с клонингова банка и апаратура за презареждане. Както знаете от доклада.

— Говориш в множествено число. И ти ли допринесе за това решение?

— Кръвта ми изтичаше — повторих аз.

Курумая отново наведе очи.

— Може би ще ти е интересно да научиш, че след засадата, която описваш, в района не бяха засечени други признаци за активност на миминтите.

— Да, защото съборихме шибаната сграда отгоре им — отсече Ласло. — Върви да разкопаеш храма и ще откриеш парчетата. Без двете гадини, дето трябваше да ги натрошим в ръкопашен бой, додето се измъквахме през тунела.

Курумая отново хвърли хладен поглед към инфоспеца.

— Нямахме нито време, нито работна ръка за разкопки. Дистанционните сензори засякоха останки от машини под руините, но експлозията, която задействахте сякаш нарочно, унищожи почти изцяло долните нива на зданието. Ако е имало…

— Ако ли? Как тъй ако, дявол да го вземе?

— … миминти, както твърдите, трябва да са се изпарили. Двете машини в тунела бяха открити и това като че потвърждава историята, която ни съобщихте, след като успешно се оттеглихте в Неразчистеното. А междувременно може би ще ви е интересно да чуете, че няколко часа по-късно и два километра на запад чистачите, които изоставихте, наистина откриха гнездо на каракури. В последвалия сблъсък двайсет и двама души бяха убити. Деветима от тях наистина — с непоправимо увредени приставки.

— Това е трагедия — спокойно отвърнах аз. — Но ние не бихме могли да я предотвратим. Ако се бяхме върнали с пострадал екип и увредени командни системи, щяхме само да бъдем безполезен товар. При дадените обстоятелства решихме, че трябва час по-скоро да се възстановим като оперативно звено.

— Да. Така се казва в доклада ви.

За няколко секунди настана мрачно мълчание. Хвърлих нов поглед към Ласло за в случай, че е решил пак да си отвори устата. Курумая вдигна очи срещу мен.

— Много добре. Засега сте разквартирувани заедно с екипа на Еминеску. Ще пратя лекар по софтуера да прегледа Ошима за ваша сметка. Ако състоянието й е стабилно, след като времето се подобри, ще бъде проведено пълно разследване на инцидента в храма.