Разбудени фурии
Шрифт:
— Няма начин. Ор ще ни убие.
— Него го няма.
Пак се спогледаха. Ядви сви рамене.
— Добре, но ако нещо…
— Да, ще ви викна. Хайде, бягайте.
— Точно така, Ки… идвай. — Ядвига задърпа приятелката си към вратата. Докато излизаха, тя спря и ми се ухили. — И… Мики, видях те как я гледаш. Никакво пипане, нали? Никакво бърникане из меда. Недей да прескачаш в чужда градина.
И аз се ухилих.
— Да ти го начукам, Ядви.
— Да бе, мечтай си. Безплатно е, мой човек.
По-добре възпитаната Кийока изрече едно беззвучно „благодаря“ и двете изчезнаха. Седнах до Силви и мълчаливо се загледах в нея. След няколко минути
— Хайде, Силви. Измъкни се оттам.
Никакъв отговор.
За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?
Тя не е Сара. Сара си отиде. За какъв дявол си се…
Я млъквай.
Не че имах друг избор, нали?
Споменът за последните мигове в „Токийския гарван“ връхлетя и прогони предишния. Покой и безопасност на масата с Плекс, топла анонимност и обещание за утрешно отпътуване… помнех как се изправих и обърнах гръб на всичко това, сякаш ме бе примамила песен на сирена. Към кръвта и яростта на схватката.
Сега виждах — онзи миг беше тъй решителен, тъй натоварен с трептенето на изменчивата съдба, че би трябвало да пропука под нозете ми, докато прекрачвах през него.
Но когато гледаш нещата със задна дата, винаги е така.
Да си призная, Мики, допадаш ми. Гласът й беше неясен от късния час и наркотиците. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.
Много мило.
Но не е достатъчно.
Дланите и пръстите ми леко тръпнеха от генетично програмираното желание да докосна груба повърхност и да се катеря. Бях забелязал чувството и преди в този носител. Идваше и си отиваше, но най-често се проявяваше в моменти на стрес и бездействие. Дребен недостатък, част от процеса на информационно зареждане. Дори и чисто новият клониран носител си има история. Свих юмруци два-три пъти, пъхнах ръка в джоба си и напипах мозъчните приставки. Те тихичко изтракаха между пръстите ми, събраха се в дланта ми с гладката тежест на скъпи високотехнологични компоненти. Юкио Хираясу и неговият бияч вече също бяха в колекцията.
По безумния път на издирването и унищожението, който си проправихме из Неразчистеното през последния месец, бях намерил време да изчистя трофеите си с химикали и препарат за компютърни части. Когато разтворих шепа в меката светлина на илуминиевата лампа, те заблестяха без нито едно петънце от кост или гръбначен мозък. Тази на Юкио се различаваше от другите — имаше изящно жълто пръстенче по средата с грижливо отпечатан код на производителя. Луксозна стока. Друго не можеше и да се очаква.
Останалите, включително и тази на неговия човек, бяха стандартно държавно производство. Нямаха никакви отличителни белези, затова грижливо бях увил приставката на бияча с черна лепенка, за да не я объркам с тия от цитаделата. Исках да ги различавам от пръв поглед. За разлика от Юкио, човекът нямаше никаква стойност като заложник, но не виждах причина да пращам някакъв си обикновен гангстер там, където отвеждах проповедниците. Нямах представа какво ще направя с него, но в последния момент нещо в мен се разбунтува срещу собственото ми предложение да го метнем в морето Андраши.
Върнах Юкио и бияча в джоба си, сведох очи към останалите четирима
Дали е достатъчно?
Веднъж, на един друг свят, обикалящ около звезда, която не се вижда от Харлановия свят, срещнах човек, който си изкарваше хляба от търговия с мозъчни приставки. Купуваше и продаваше на килограм, отмервайки скрития вътре живот като куп подправки или полускъпоценни камъни. Местните политически условия правеха занаята му много изгоден. За да подплаши конкуренцията, той разиграваше ролята на самата Смърт и макар че прекаляваше с театралните ефекти, образът му се запечата в паметта ми.
Питах се какво ли би си помислил, ако можеше да ме види сега.
Дали е…
Нечия ръка стисна моята.
Изненадата ме разтърси като електрически ток. Стиснах юмрук около приставките. Вторачих се в жената насреща, подпряна на лакът в спалния чувал, с изкривено от отчаяние лице. В очите й нямаше ни най-малък признак, че ме познава. Пръстите стискаха здраво като машина.
— Ти — каза тя на японски и се разкашля. — Помогни ми. Помогни ми!
Не беше нейният глас.
Глава 11
Докато навлизахме между хълмовете над Драва, небето бе натежало от сняг. От време на време прелитаха снежинки, а мразовитият въздух подсказваше, че скоро ще завали. Улиците и покривите на зданията в града под нас бяха поръсени с бяло като с отрова против насекоми, а от изток продължаваха да прииждат плътни облаци. По един от общите канали проправителствен пропаганден робот излъчваше предупреждения за микровиелици и прехвърляше цялата вина за лошото време върху квелистите. Когато слязохме долу и тръгнахме по разбитите от взривове улици, открихме, че всичко е заскрежено, а по локвите вече има корички лед. Заедно с редките снежинки над земята се сипеше призрачна тишина.
— Честита ви шибана Коледа — промърмори един от хората на Оиши.
Смях, но тихичък. Безмълвието потискаше всички, а под белия снежен саван мъртвешките кости на Драва изглеждаха твърде зловещо.
На влизане минахме през монтираната наскоро охранителна система. В отговор на нашествието преди шест седмици Курумая бе докарал елементарни роботи-убийци с ниво на интелигентност далеч под ония, с които се занимаваха демилитите. Въпреки това Силви трепваше всеки път, когато управляваният от Ор бръмбар минаваше покрай поредния затаен силует, а когато една от машините се надигна с леко бръмчене, за да разчете повторно значките ни, тя извърна очи и захлупи лице върху рамото на гиганта.
Когато се събуди през онзи ден, треската й не мина. Само отстъпи като отлив, оставяйки я безсилна и окъпана в пот. Пристъпът се оттегляше, но в края на отстъпената от него територия човек можеше да усети как миниатюрни и почти безшумни вълнички продължават да подронват съзнанието на Силви. А по едва доловимия им шум да се досети как страшно реват в слепоочията й.
Не беше свършило. Далеч не беше.
Напред по заплетените, изоставени улици на града. Когато наближихме предмостието, изтънчените сетива на новия ми носител различиха в студения въздух едва доловимия мирис на море. Смес от соли и разни органични съставки, вездесъщият дъх на белотрев и острата воня на химикали, разсипани по повърхността на залива. За пръв път осъзнах колко ограничена е била синтетичната обонятелна система — нищо такова не бях усетил на идване от Текитомура.