Разбудени фурии

Морган Ричард

— Правилно — кимнах аз и на свой ред вдигнах чаша.

— Е, за кого?

— Моля?

— За кого работиш? Якудза? Бандите от Белотревната зона? Работата е там, че…

— Ари, говоря сериозно.

Той примига.

— Какво?

— Размърдай си мозъка. Ако съм човек на якудза, с такива въпроси като нищо ще си докараш Истинска смърт.

— Дрън-дрън. Няма да ме убиеш. — Той стана, приведе се над масата и ме погледна отблизо. — Нямаш такива очи. Разбирам ги тия работи.

— Личи си.

— Да, и освен това… — Той пак седна и с пиянски жест размаха чашата. — Ако се гътна, кой ще откара това корито до Нова Пеща? То не е като ония бонбончета с изкуствен интелект

по Шафрановата линия, ще знаеш. От време на време му трябва човешка ръка.

Свих рамене.

— Като сплаша екипажа, все ще се намери кой. Стига само да им покажа твоя овъглен труп.

— Здрава мисъл. — Той се ухили и отново посегна към шишето. — Не ми беше хрумнало. Но, както казах, не го виждам в очите ти.

— Май си срещал мнозина като мен, а?

Той доля чашите.

— Човече, бях като теб. И аз съм израснал в Нова Пеща, и аз съм бил пират като теб. Грабех по морските пътища заедно със Седемпроцентните ангели. Кокошкарски истории, обирахме дребни товарни кораби. — Той помълча и ме погледна в очите. — Хванаха ме.

— Лоша работа.

— Да, много лоша. Смъкнаха ми тялото и ме метнаха на склад почти за трийсет години. Когато излязох, пробутаха ми носител на някакъв наркоман, скапан от тетрамета. Всичките ми близки бяха или пораснали, или заминали нанякъде, или умрели, нали разбираш. На влизане имах седемгодишна дъщеричка, а когато излязох, тя беше с десет години по-стара от моя носител. Имаше си семейство и свой живот. Дори да знаех как да й се обадя, тя не би поискала да ме чуе. За нея бях просто една трийсетгодишна празнина. С майка й същата работа. Беше си намерила друг, имаше деца, нали знаеш как става. — Той остави чашата, потръпна и ме погледна с внезапно насълзени очи. — Брат ми беше загинал при катастрофа с бръмбар две години след като ме прибраха. Нямал застраховка, тъй че никакво презареждане. Сестра ми лежеше на склад. Прибрали я десет години след мен, щеше да остане там още двайсет. Имах още един брат, роден две-три години след като си отидох. Не знаех какво да му кажа. Родителите ми бяха разделени. Баща ми умрял пръв, използвал си застраховката „презареждане“ и заминал да си живее живота сам, свободен и млад. Не пожелал да изчака майка ми. Отидох да я видя, но тя само гледаше през прозореца с една такава странна усмивка и повтаряше: скоро, скоро, скоро ще дойде и моят ред. Тръпки ме побиха, по дяволите.

— И ти се върна при Ангелите.

— Позна.

Кимнах. Не беше трудно да позная. Същото бе станало с поне десетина приятели от далечната ми младост в Нова Пеща.

— Да, Ангелите. Те ме приеха. Вече работеха на малко по-високо ниво. Срещнах двама-трима стари приятели. Обираха кораби на въздушна възглавница, пътуващи за Милспорт. Добри пари падаха, а както бях хлътнал по тетрамета, точно това ми трябваше. Работих за тях две или три години. Пак ме хванаха.

— Тъй ли? — Престорих се на изненадан. — Колко ти лепнаха?

Той се ухили безумно, сякаш гледаше как гори собствената му къща.

— Осемдесет и пет.

Дълго мълчахме. Накрая Джапаридзе наля още уиски и неохотно отпи от чашата си.

— Този път загубих всички. Така и не видях какъв нов живот си е осигурила майка ми. А тя беше решила да пробва и трети път. Лежеше на склад с инструкция да я зареждат в носител под наем за важни семейни събития. Освобождаването на сина й Ари не влизаше в това число, тъй че разбрах намека. Брат ми още си беше мъртъв, сестрата бе излязла от склада преди десетина години и заминала нейде на север. Не разбрах точно къде. Може би да търси баща си.

— А семейството на дъщеря ти?

Той се изсмя и сви рамене.

— Дъщеря,

внуци. Човече, аз вече се бях откъснал от тях с още две поколения. Не се и опитах да наваксвам. Просто взех каквото ми падна, и си плюх на петите.

— И какво беше то? — Кимнах към него. — Този носител ли?

— Да, този носител. Може да се каже, че извадих късмет. Бил на някакъв капитан, осъден за бракониерски лов на скатове в морските имения на Първите фамилии. Хубав, солиден, добре гледан носител. Има вграден доста полезен навигационен софтуер и направо страхотен инстинкт за времето. Кариерата ми сама се оформи. Купих лодка на кредит, припечелих малко пари. Купих корабче, припечелих още. Купих „Щерката“. Сега си имам жена в Нова Пеща. И две хлапета, гледам ги как растат.

Вдигнах чашата с искрена симпатия.

— Поздравления.

— Да, бе. Нали ти казах, беше си чист късмет.

— И защо ми разправяш всичко това?

Той се приведе над масата и ме погледна.

— Знаеш защо ти го разправям.

Едва удържах усмивката си. Човекът не беше виновен, просто не знаеше. Правеше каквото му е по силите.

— Добре, Ари. Знаеш ли какво, няма да закачам товара. Ще се поправя, ще зарежа пиратството и ще създам семейство. Благодаря за съвета.

Той поклати глава.

— Не съм казал нищо ново, мой човек. Само ти напомням, това е. Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

Прав беше, разбира се.

Само дето ми го казваше малко късничко.

Два часа по-късно вечерта се спусна над „Хайдушка щерка“ по дългата западна дъга. Слънцето се разцепи като пукнато яйце от двете страни на изгряващия Хотей и червеникавите му лъчи се разляха по хоризонта. Ниските възвишения по Кошутското крайбрежие оформяха масивното черно подножие на гледката. Високо горе тънкото облачно покритие пламтеше като лопата, пълна с нажежени монети.

Аз избягвах предната палуба, където останалите пътници се бяха събрали да гледат залеза — след днешните изпълнения едва ли щях да бъда добре дошъл. Вместо това тръгнах назад по една от страничните палуби, намерих стълбичка и се изкатерих върху товарния модул. Горе имаше тясно мостче и аз седнах на него с кръстосани крака.

Не бях си съсипал младостта по толкова идиотски начин като Джапаридзе, но крайният резултат не се различаваше кой знае колко. На млади години се разминах на косъм с капаните на глупавата престъпност и прибирането на склад. Когато наближих двайсетте, зарязах връзките с новопещенските банди и постъпих в космическата пехота на Харлановия свят — щом ще влизаш в банда, гледай поне да е най-голямата. А с космическата пехота никой не смееше да се закача. За известно време ходът ми се виждаше много разумен.

След седем години в униформа дойде да ме търси наборна комисия от Корпуса. Стандартните тестове ме поставяха начело в списъка на желаните кандидати и бях поканен да подам молба за емисарско обучение. Подобно предложение не се отказва. Два месеца по-късно бях на друг свят и пропастта започна да се разтваря. Светкавични прехвърляния из Населените светове, а между тях престой във военни хранилища или във виртуална среда. Времето ту летеше като обезумяло, ту се влачеше като охлюв, пък и вече губеше смисъл заради огромните междузвездни разстояния. Малко по малко се откъсвах от предишния си живот. Домашните отпуски бяха редки и всеки път носеха чувството на отчуждение, заради което почнах да ги избягвам. Като емисар можех да си играя из целия Протекторат — поне да видя свят, мислех си тогава.