Разбудени фурии

Морган Ричард

— Красиво, нали? — изрече тих глас до мен.

Озърнах се и видях съпругата на проповедника, все тъй забулена и навлечена въпреки горещината. Беше сама. Лицето й, доколкото можех да го видя, ме гледаше отдолу нагоре иззад плътно пристегнатия шал, закриващ всичко под устата и над веждите. Беше покрито с капчици пот, но изглеждаше самоуверено. Косата бе сресана назад, та нито едно косъмче да не се подава изпод шала. Личеше си, че е много млада, на не повече от двайсет години. И както открих изведнъж — бременна някъде в петия или шестия месец.

Стиснах устни и извърнах глава.

Съсредоточих

се върху гледката отвъд перилата.

— Никога не бях пътувала толкова далече на юг — продължи тя, след като видя, че няма да клъвна от първия път. — А вие?

— Да.

— Винаги ли е толкова горещо?

Хвърлих й мрачен поглед.

— Не е горещо, просто вие сте облечена неподходящо.

— А. — Тя сложи длани върху перилата и се вгледа в ръкавиците, които ги прикриваха. — Не одобрявате ли?

Свих рамене.

— Не е моя работа. Живеем на свободна планета, не знаете ли? Лео Мечек го казва.

— Мечек. — Тя изпръхтя презрително. — И той е продажник като другите. Като всички материалисти.

— Да, но все пак му отдайте дължимото. Ако изнасилят дъщеря му, едва ли ще я пребие до смърт, задето го е опозорила.

Тя трепна.

— Говорите за един отделен случай, това не е…

— Четири. — Вдигнах изпънати пръсти пред лицето й. — Говоря за четири отделни случая. И то само тази година.

Видях как бузите й пламнаха. Жената сведе очи, сякаш се вглеждаше в леко изпъкналия си корем.

— Най-гръмогласните невинаги служат достойно на Новото Откровение — прошепна тя. — Мнозина от нас…

— Мнозина от вас се свиват покорно с надеждата да изровят нещо ценно от по-малко налудничавите директиви на вашата верска система, пропита от убийствена ненавист към жените. Защото нямате нито ума, нито куража да изградите нещо ново. Знам го.

Тя вече се бе изчервила до корените на грижливо укритата си коса.

— Оценявате ме погрешно. — Тя докосна шала. — Сама избрах това. Избрах го свободно. Вярвам в Откровението. Имам вяра.

— Тогава сте по-глупава, отколкото изглеждате.

Възмутено мълчание. Използвах това, за да овладея валмото от ярост в гърдите си.

— Значи съм глупава? Глупава, защото избрах скромната женственост. Защото не се излагам на показ и не се унижавам при всяка възможност като уличниците от сорта на Мици Харлан, защото…

— Вижте — казах студено аз. — Защо не използвате тая скромност, за да си затворите женствената човка? Пет пари не давам какво си мислите.

— Видяхте ли? — възкликна тя с изтънял глас. — И вие жадувате похотливо за нея като всички останали. Поддавате се на евтините й чувствени трикове и…

— Я стига. Ако питате мен, Мици Харлан е глупава и повърхностна дребна пачавра, но знаете ли какво? Тя поне сама си живее живота. Вместо да се унижава в нозете на всеки скапан павиан, дето може да си пусне брада и външни полови органи.

— Да не би да наричате моя съпруг…

— Не. — Завъртях се към нея. Май все пак не бях овладял гнева. Ръцете ми излетяха напред и я сграбчиха за раменете. — Не, вас наричам страхлива предателка на собствения си пол. Разбирам гледната точка на съпруга ви, той е мъж, той печели от тия глупости. Но вие? Вие загърбвате дългите векове на политически борби и научен напредък, за да седите на тъмно и да се унижавате със суеверни

брътвежи. Позволявате най-ценното ви притежание — животът — да бъде ограбвано час по час, ден след ден, и едва скърпвате мизерното живуркане, което ви разрешават мъжете. А когато най-сетне умрете — и се надявам да е по-скоро, наистина се надявам, сестро — тогава веднъж завинаги ще отречете собствените си възможности, ще отхвърлите спечеления за всички ни шанс да се върнем и да опитаме пак. Ще го сторите заради скапаната си вяра, а ако това дете в корема ви е момиче, значи и него осъждате на същата гадна съдба.

Някой сложи ръка на рамото ми.

— Хей, мой човек. — Беше един от демилитите заедно с бодигарда на търговеца. Изглеждаше уплашен, но твърд. — Стига толкова. Остави я на мира.

Погледнах пръстите му върху рамото си. За миг се зачудих дали да не ги строша, дали да не сграбча цялата ръка и…

В главата ми избухна спомен. Баща ми разтърсва майка ми за раменете като скара с белотрев, която не иска да излезе от сушилнята. Бълва в лицето й псувни и дъх на уиски. Аз съм седемгодишен. Вкопчвам се в ръката му и дърпам с всичка сила.

Той небрежно ме мята през цялата стая към отсрещния ъгъл. Пак се захваща с нея.

Пуснах жената. Тръснах от рамото си пръстите на демилита. Мислено се хванах за гърлото.

— А сега се дръпни, мой човек.

— Дадено — тихо отвърнах аз. — Както казах, сестро, живеем на свободна планета. Не е моя работа.

Бурята ни цапардоса два часа по-късно. Дълъг, провлачен ръкав на буреносния фронт затъмни небето зад моя илюминатор и връхлетя кораба откъм десния борд. Аз лежах на койката, зяпах сивия метален таван и мислено си четях конско на тема „нежелана намеса“. Чух как ритъмът на двигателя леко се ускори и предположих, че Джапаридзе се опитва да изкопчи още малко плаваемост от грависистемата. Две минути по-късно тясната каюта се люшна и на масата срещу мен чаша с вода плъзна няколко сантиметра встрани, преди покритието на плота да я удържи. Водата се разплиска. Въздъхнах, станах от койката, подпрях се с разперени ръце на стените и приведох глава да надникна през илюминатора. По стъклото изведнъж заблъска пороен дъжд.

Отнякъде долетя вой на сирена.

Навъсих се. Изглеждаше прекалено да вдигат тревога заради няколко по-високи вълни. Навлякох лекото яке, което бях купил от един моряк, пъхнах отдолу тебитския нож и рапсодията, и се измъкнах в коридора.

Пак се месим, а?

Няма такава работа. Просто искам да знам навреме, ако това корито е тръгнало да потъва.

Последвах звука на сирената към главната палуба и излязох под дъжда. Покрай мен пробяга една жена от екипажа, помъкнала тежък бластер с дълга цев.

— Какво става? — попитах аз.

— Де да знам, братче. — Тя ме изгледа мрачно и отметна глава назад. — Според капитанското табло има проникване в товарния сектор. Може някой крилодер да се крие от бурята. Или пък нещо друго.

— Искаш ли помощ?

Тя се поколеба, за миг по лицето й плъзна подозрение. После се реши. Може би Джапаридзе й бе споменавал за мен, или просто й харесваше новото ми лице. А може би просто беше изплашена и се нуждаеше от компания.

— Да, благодаря.