Разбудени фурии

Морган Ричард

Бях обмислял дали да не нахълтам на купона по грубия начин. Да разбия вратата или може би да се изкатеря по задната стена и да вляза през някоя капандура. Но лявата ми ръка все още беше една плътна, тръпнеща болка от пръстите до шията и не знаех доколко мога да разчитам на нея в критична ситуация.

Пазачите пред вратата ме видяха да идвам и се стегнаха. С неврохимията ги разгледах добре от разстояние — по движенията личеше, че са евтини пристанищни биячи, може би с най-елементарни бойни допълнения. Върху бузата на единия имаше татуировка на космическата пехота, но не вярвах да е истинска. По-вероятно ми се виждаше да е направена

в някое ателие с достъп до бракуван армейски софтуер. Или пък човекът беше истински пехотинец, изпаднал в немотия след демобилизацията. Съкращения. Универсалният девиз на Харлановия свят в днешно време. Нямаше по-свещена цел от орязването на разходите и дори военните не бяха застраховани.

— Стой, приятел.

Говореше онзи с татуировката. Хвърлих му изпепеляващ поглед и спрях с подчертана неохота.

— Имам среща с Плекс Кохеи. Не желая да чакам.

— Среща? — Очите му мръднаха нагоре и вляво. Проверяваше списъка с гостите на ретиналния си екран. — Не, нямаш среща за тая вечер. Човекът е зает.

Разширих очи, натрупах вулканична ярост като онзи водач от записа и креснах:

— Знаеш ли кой съм?

Татуираният сви рамене.

— Знам, че не виждам лицето ти в списъка. А тук това означава, че няма да влезеш.

Другите двама ме оглеждаха с професионален интерес. Преценяваха кое да строшат най-напред. Потиснах импулса да заема бойна стойка и ги изгледах с високомерно презрение. После задействах блъфа.

— Много добре. Ако обичаш, уведоми своя работодател, че си прогонил Юкио Хираясу от прага му и че благодарение на твоето усърдие утре ще му се наложи да разговаря с мен неподготвен в присъствието на семпай Танаседа.

Между тримата прелетяха стреснати погледи. Бяха ги впечатлили не толкова имената, колкото типичното високомерие на човек от якудза. Татуираният се поколеба. Аз се завъртях. Но още преди да съм се обърнал докрай, той взе решение и заговори:

— Добре, Хираясу-сан. Един момент, ако обичате.

Най-хубавото в организираната престъпност е нивото на страха, който поддържа между своите подчинени и техните съучастници. Разбойническа йерархия. Можеш да срещнеш все същата картина на десетина различни свята — триадите на Хън Хоум, фамилиас вихилантес на Адорасион, провокаторските екипи в Земята на Нкрума. Има известни местни различия, но всички те сеят един и същ сорт почитание, основано върху страха от възмездие. И жънат една и съща жътва — пълна липса на инициатива. Никой не иска да вземе самостоятелно решение, когато рискува това да бъде взето за непочтителност. С такова нещо можеш да си докараш Истинска смърт.

Далеч по-добре е да се осланяш на йерархията. Пазачът измъкна телефон и набра номера на шефа си.

— Слушай, Плекс, тук…

Той не довърши и се заслуша с безизразно лице. От телефона долиташе звук, напомнящ гневно бръмчене на насекомо. Не ми трябваше неврохимия, за да разбера какво се говори.

— Да бе, знам, че така нареди, мой човек. Ама тук е Юкио Хираясу. Иска да говори с теб и аз…

Нова пауза. Този път пазачът изглеждаше по-доволен. Той кимна веднъж-дваж, описа ме и предаде какво съм казал. Чувах как отсреща долита развълнуваният глас на Плекс. Изчаках малко, после нетърпеливо щракнах с пръсти и кимнах към телефона. Пазачът веднага ми го подаде. Прецених мислено говора на Хираясу по спомени отпреди два месеца, а каквото не знаех, допълних със стандартния жаргон на милспортските гангстери.

— Плекс — изрекох

аз с мрачна нетърпеливост.

— Ъ-ъ-ъ… Юкио? Наистина ли си ти?

Избрах характерния писклив крясък на Хираясу.

— Не, мамка му, не съм аз, ами някакъв скапан пласьор на скален прашец. Как мислиш, а? Имаме да вършим сериозна работа, Плекс. Знаеш ли, че едва се сдържам да не отведа тия твои приятели на малка утринна разходка? Не ме дръж на вратата, мамка му.

— Добре, Юкио, добре. Няма проблеми. Просто… Всички си мислехме, че с теб е свършено, мой човек.

— Да, бе. Скапани клюки. Върнах се. Но Танаседа сигурно не ти е казал, нали?

— Тана… — Плекс шумно преглътна. — Той тук ли е?

— Зарежи Танаседа. По моя преценка разполагаме с четири-пет часа преди ченгетата да надушат цялата работа.

— Коя работа?

— Коя работа? — Пак повиших глас до крясък. — А ти какво си мислиш, мамка му?

За момент настана мълчание. Чувах го как диша. Приглушен женски глас някъде около него. Гореща вълна се надигна в кръвта ми и тутакси спадна. Не беше Силви или Надя. Плекс раздразнено кресна нещо на жената, после пак заговори по телефона.

— Мислех, че те…

— Абе, скапаняк, ще ме пуснеш ли или не?

Блъфът успя. Плекс ме помоли да предам телефона на пазача и след три едносрични думи човекът отвори тясна портичка, изрязана в металната врата на склада. Прекрачи вътре и ми кимна да го последвам.

Отвътре клубът на Плекс изглеждаше горе-долу както очаквах. Евтино копие на по-скъпите шемет-клубове в Милспорт — сепарета с прегради от прозрачна сплав, безумни абстрактни холограми във въздуха над тълпа танцьори, облечени само със сянка и тънък слой боя по кожата. Оглушителната музика изпълваше пространството, нахлуваше в ушите и видимо разтърсваше прозрачните прегради. Усещах я как вибрира в гърдите ми като тътен на бомбардировка. Над тълпата две кандидатки за тотален телесен театър гърчеха из въздуха изваяните си фигури и взаимно се галеха с длани, имитирайки отлично режисиран оргазъм. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, ставаше ясно, че във въздуха ги държи не антиграв, а обикновено въже. Колкото до холограмите, личеше си от пръв поглед, че са записи, а не пряко излъчвани от приставката на надрусан носител, както в реномираните шемет-клубове. Иса едва ли би се впечатлила от обстановката.

Двама души от вътрешната охрана неохотно се надигнаха от очукани пластмасови столове до преградата. Мястото беше претъпкано и явно си мислеха, че са приключили с претърсването на посетителите. Огледаха ме кръвнишки и извадиха детекторите. Иззад преградата неколцина клиенти ги забелязаха и взеха подигравателно да имитират движенията им. Моят придружител рязко им кимна да сядат. Заобиколихме стената и навлязохме в навалицата на дансинга. Температурата скочи до към четирийсет градуса. Музиката стана още по-силна.

Промъкнахме се през тълпата на дансинга без произшествия. На два-три пъти се наложи да натисна малко по-силно, но не срещнах друга реакция, освен извинителни или замаяни усмивки. Където и да отидеш на Харлановия свят, шемет-заведенията са добре организирани — благодарение на грижливата дългогодишна селекция обикновено се използват щамове от еуфоричната част на психотропния спектър, тъй че в най-лошия случай можеш да очакваш от публиката лигави целувки, прегръдки и несвързани клетви за вечна любов. Намират се и по-гадни варианти, но по принцип не ги търси никой, освен военните.