Разбудени фурии
Шрифт:
— Тъй, значи?
— Да, мене слушай. Голямо говедо. Такива не живеят дълго.
— Много самоуверен ми се виждаш. — Гласът му се промени едва доловимо. Бях го засегнал с нещо. — Може пък да не го познаваш чак толкова добре, колкото ти се иска да вярваш.
Изсмях се гръмогласно.
— Майтапиш ли се? Учил съм го на всички скапани номера, дето ги знае. Без мен…
Ето я! Фигурата, която знаех, че ще дойде. Която не можех да чуя заради неврохимията, докато си разменях прикрити заплахи с гласа отвън. Приведен силует в черно се промъкваше през един отвор на пет метра под мен. Носеше някаква оперативна маска с окуляри
Аз вече падах. Отблъснах се от площадката и полетях надолу, насочил крака за смъртоносен удар върху врата зад маскираната глава.
Някой от приборите го предупреди. Той отскочи встрани, погледна нагоре и извъртя бластера към мен. Лъчът проряза въздуха, през който току-що бях прелетял. Паднах долу приклекнал, на педя от десния му лакът. Блокирах опита да завърти цевта на бластера. От устата му излетя пресекващ вик на изненада. Нанесох възходящ саблен удар в гърлото и викът заглъхна, заменен от задавено хъркане. Човекът залитна назад. Изправих се, последвах го и замахнах отново.
Имаше още двама.
Стояха в отвора плътно един до друг. Спаси ме единствено тяхната некадърност. Докато първият нападател се гърчеше и умираше от задушаване пред краката ми, всеки един от тях можеше преспокойно да ме застреля. Вместо това те се опитаха да го сторят едновременно — и си попречиха. Втурнах се право към тях.
Бил съм на светове, където можеш да повалиш човек с нож от десет метра разстояние и да претендираш за самозащита. Правният аргумент е, че подобно разстояние се преодолява много бързо.
Има нещо вярно.
Ако си знаеш работата, дори не ти трябва нож.
Тук разстоянието бе по-малко от пет метра. Превърнах се във вихрушка от удари, ритнах единия с всичка сила в пищяла, блокирах оръжията, доколкото можех, блъснах другия с лакът в лицето. Някой изпусна оръжие и аз го сграбчих във въздуха. Натиснах спусъка и яростно завъртях цевта, стреляйки от упор.
Задавени викове и мимолетно избухнал кървав фонтан, който тутакси спря, когато разрязаната плът бе запечатана от горещината на изстрела. Изсъска облак пара и телата им се запремятаха надолу. Имах време колкото да си поема дъх и да погледна оръжието — пълен боклук, „Сегед Инкандес“ — после нов бластерен изстрел се отрази от полираната повърхност до главата ми. Започваха масирана атака.
При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец?
Ами, сигурно щото съм адски некадърен.
Отстъпих назад. Някой подаде глава през овалния отвор и аз го прогоних с изстрел почти напосоки.
И адски самовлюбен. От това си патиш най-много.
Хванах с една ръка някаква издатина, изтеглих се нагоре и преметнах крака върху широката спирална рампа, водеща към първоначалното ми скривалище. Геконовите клетки по дланите ми не се удържаха върху сплавта. Хлъзнах се, безуспешно посегнах още веднъж и паднах. Още двама нападатели нахълтаха през друг процеп отляво. Стрелях със сегеда напосоки и ниско, опитвайки да се изправя. Лъчът сряза ходилото на жената отдясно. Тя изпищя, залитна, сграбчи осакатения си крак, тромаво се преметна и падна през една пролука в пода. Вторият й писък прокънтя нейде далече долу.
Скочих
Сборичкахме се неловко, пречеха ни оръжията, които стискахме. Замахнах с дръжката на сегеда, той отби и понечи да се прицели с бластера. Блъснах го настрани и ударих с коляно. Той отклони удара с нисък ритник. Пъхнах дръжката на сегеда под брадата му и блъснах нагоре. Той пусна оръжието и ме удари едновременно в гърлото и слабините. Залитнах назад, но някак успях да удържа сегеда и изведнъж разполагах с пространство да го използвам. През болката долових яростното предупреждение на усещането за близост. Противникът измъкна от кобура си пистолет и го насочи. Пренебрегвайки болката и предупреждението, аз отскочих настрани, прицелих се с бластера.
Рязък пукот от оръжието в ръката на нападателя. Обгърна ме леденият хлад на изстрел от зашеметяващ пистолет.
Пръстите ми се разтвориха спазматично и сегедът изтрака по металния под.
Залитнах назад и опората изчезна изпод краката ми.
… скапани марсиански строители…
Изсипах се от гнездото като бомба и полетях надолу в мрака, обгърнал гаснещото ми съзнание.
Глава 18
— Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.
Беше като молитва, като заклинание, сякаш някой от часове ми повтаряше напевно тия думи. Впрочем не бях сигурен дали бих могъл да не им се подчиня — лявата ми ръка бе вцепенена и изстинала като лед от китката до лакътя, а очите ми бяха като залепени. Имах чувството, че рамото ми е навехнато или изкълчено. Цялото ми тяло болезнено тръпнеше от остатъчния ефект на зашеметяващия изстрел. Мъчеше ме ужасен студ.
— Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се…
— Чух те и първия път, Обект 301. — Гърлото ми беше като задръстено. Закашлях се и с тревога усетих как ми се завива свят. — Къде съм?
Кратко колебание.
— Професор Тръпка, може би ще е по-добре да ви дам тази информация след малко. Не отваряйте лявата си ръка.
— Да, разбрах. Лявата ръка, да не я отварям. Зле ли е пострадала?
— Не — отвърна колебливо образът. — Изглежда наред. Но се държите само на нея.
Шокът ме блъсна като удар в гърдите. После задействаха емисарските рефлекси и ме заля вълна от фалшиво спокойствие. От емисарите се очаква да ги владеят тия неща — събуждането на непознати места е част от подготовката. Не изпадаш в паника, просто събираш данни и се справяш със ситуацията. Преглътнах с усилие.
— Ясно.
— Сега можете да отворите очи.
Преборих се с болката от зашеметяващия изстрел и разтворих клепачи. Примигах веднъж-дваж, за да избистря зрението си, и веднага съжалих за това. Главата ми беше провиснала върху дясното рамо, тъй че виждах само петстотин метра пустота и дъното на пропастта. Студът и виенето на свят изведнъж станаха съвсем разбираеми. Висях като обесник, поддържан единствено от лявата си ръка.
Шокът отново избухна. Прогоних го с усилие и неловко извих глава, за да погледна нагоре. Юмрукът ми бе вкопчен около примка от зеленикав кабел, която се сливаше в двата края с мътносивото метално покритие. От всички страни ме обкръжаваха странно наклонени шпилове и контрафорси от същата сплав. Все още замаян от зашеметяващия лъч, аз едва след няколко секунди разпознах долната страна на гнездото. Явно, не бях падал дълго.