Разбудени фурии
Шрифт:
Неврохимията различи един глас, крещящ сред всеобщата шумотевица:
— … огъня, тъпи копелета! Не стреляйте! Спрете огъня, мамка ви! Горе, той е там, горе!
Зловещо мълчание. С отчаяно усилие увеличих скоростта. После бластерни изстрели прорязаха въздуха около мен. Подхлъзнах се, едва не полетях надолу през една от пролуките в парапета. Отново се хвърлих напред.
Гласът на Обект 301, засилен от неврохимията, прозвуча в ухото ми като гръмотевица:
— В момента някои части от обекта се смятат за опасни…
Изръмжах свирепо.
Усетих зад гърба си топлината
Новият глас пак изрева отдолу, сякаш само на крачка от мен:
— Дай ми това, по дяволите. Ще ти покажа как…
Хвърлих се настрани по корниза. Изстрелът, който очаквах, проряза плитка огнена бразда по гърба и рамото ми. Учудващо добра далечна стрелба с толкова неудобно оръжие. Паднах долу, претърколих се, скочих отново и се хвърлих към най-близкия овален отвор.
Над главата ми прелетяха още няколко изстрела.
Трябваше им почти половин час, за да влязат след мен.
Укрит в колосалната марсианска постройка, аз напрягах неврохимията и следях спора, доколкото можех. Не успях да намеря ниска наблюдателна точка, откъдето да виждам какво става навън — скапани марсиански строители, — но по някакъв странен акустичен ефект на вътрешната структура до мен от време на време долитаха откъслеци от разговора. Общият смисъл беше сравнително ясен. Наемниците искаха да си обират крушите, водачът им държеше да види главата ми набучена на кол.
Не можех да го упрекна. На негово място и аз щях да искам същото. Голяма глупост е да се върнеш при шефовете на якудза с изпълнена наполовина задача. И още по-голяма — да оставиш зад гърба си недоубит емисар. Той знаеше това по-добре от всички останали.
Гласът му се оказа по-младежки, отколкото бях очаквал.
— … да повярвам, че ви е страх от това място, по дяволите. За Бога, та всички вие сте израснали на две крачки оттук. Това е просто една скапана развалина.
Озърнах се към титаничните извивки и кухини, усетих лекия, но неудържим начин, по който очертанията им притегляха вниманието нагоре, докато очите почнат да те болят. Ярка утринна светлина проникваше от невидими отвори високо горе, но по пътя надолу някак омекваше и се променяше. Матово синкавите метални плоскости сякаш я засмукваха, а остатъкът от лъчите се отразяваше странно отслабнал и помътнял. Под второто ниво, на което се бях изкатерил, сенчестите области се редуваха с процепи и дупки в пода, където нито един здравомислещ човешки архитект не би ги разположил. Далече долу се мяркаха сивите скали на планинския склон, осеяни с рядка растителност.
Само развалина. Да, бе.
Той изглеждаше много по-млад, отколкото бях очаквал.
За пръв път се замислих сериозно колко по-млад може да е. Със сигурност му липсваха поне две много сериозни мои преживявания, свързани с марсианските руини.
— Слушайте, мамка му, та той дори не е въоръжен.
Повиших глас, за да ме чуят отвън.
— Хей, Ковач! Ако си толкова сигурен, мамка ти, защо не дойдеш да ми видиш сметката собственоръчно?
Внезапна тишина. Неясно мърморене. Стори ми се, че
— С добри възможности за подслушване са те обзавели.
— Нали?
— Смяташ ли да се биеш, или само ще подслушваш и ще подмяташ евтини оскърбления?
Ухилих се.
— Просто опитвам да се държа любезно. Но ако държиш да се биеш — моля. Само влез вътре. Можеш да си доведеш и наемниците.
— Имам по-добра идея. Ами ако накарам наемниците да обработят всички дупки на твоята приятелка, докато се решиш да излезеш? С неврохимията ще можеш да слушаш на воля. Макар че, откровено казано, ще се чува и без нея. Тия момчета са много усърдни.
Яростта избухна в гърдите ми, изпреварвайки разума. Лицевите ми мускули заиграха и се сгърчиха, целият носител застина неподвижно. За времето на два безкрайно бавни удара на сърцето бях в негова власт. После емисарските системи влязоха в действие, хладно проникнаха през емоцията и я изтласкаха на втори план за преценка.
Няма да го направи. Ако Танаседа те е проследил чрез Ошима и Неуловимите, значи знае, че е замесена в смъртта на Юкио Хираясу. А щом знае, ще я иска невредима. Танаседа е от старата школа и обеща екзекуция в стар стил. Няма да иска увредена стока.
И освен това става дума за теб самия. Знаеш на какво си способен и на какво не.
Тогава бях по-млад. Сега не бих го сторил. Мислено се помъчих да привикна с идеята. Там, навън. Там съм аз, само че по-млад. Не се знае какво…
Напротив, знае се. Това е емисарски блъф, трябва да ти е ясно. Неведнъж си го използвал.
— Езика ли си глътна?
— И двамата знаем, че няма да го направиш, Ковач. И двамата знаем за кого работиш.
Този път паузата, преди да отговори, бе едва забележима. Добре се справяше с изненадата, впечатли ме.
— За беглец изглеждаш удивително добре информиран.
— Така съм обучен.
— Попиваш местния колорит, а?
Думи на Вирджиния Видаура от встъпителна лекция пред кандидат-емисарите, изречени преди около един век лично време. Питах се колко ли време е минало за него.
— Да, има такава работа.
— Кажи ми нещо, мой човек, наистина бих искал да знам. При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец? Да си призная, подобен обрат в кариерата искрено ме озадачава.
Докато го слушах, изведнъж ме обзе хладно прозрение. Изкривих устни и се настаних по-удобно. Не отговорих.
— Тръпката, нали? Говоря с Мики Тръпката?
— Е, имам и друго име — извиках аз. — Но един тъпанар го открадна. Докато си го върна, можеш да ме наричаш Тръпката.
— Може и да не си го върнеш.
— Много мило от твоя страна да се тревожиш, но познавам добре въпросния тъпанар. Няма да ме затрудни задълго.
Гласът му дори не трепна, само пропусна един такт. Единствено емисарската ми интуиция усети гнева, потиснат също тъй бързо, както бе избухнал.