Разбудени фурии
Шрифт:
Измъкнах се от леглото и тихичко се облякох в другата стая. Не исках да съм наблизо, когато се събуди.
И определено не исках да я събудя аз.
Образът на Обект 301 изникна пред мен и отвори уста. Но моята бойна неврохимия се оказа по-бърза. Рязко прокарах пръст пред гърлото си и посочих с палец назад към спалнята. Грабнах якето си от облегалката на стола, нахлузих го, кимнах към вратата и прошепнах:
— Навън.
Денят навън се оказа по-ясен, отколкото изглеждаше преди малко. Слънцето беше бледо, но на припек можеше да се стоплиш, а облаците почваха да се разкъсват. Дайкоку висеше на югозапад като призрачен ятаган, а над океана кръжаха ситни
— Е, какво искаше? — попитах аз образа, застанал до мен.
— Помислих си, че бихте желали да знаете, че обектът има посетители.
Неврохимията се задейства светкавично. Времето около мен застина като разкашкан сняг, докато носителят „Ейшундо“ превключваше на боен режим. Все още гледах смаяно настрани към женската фигура, когато първият изстрел профуча край мен. Зърнах проблясъка на нажежения въздух там, където прониза изображението, сетне вече се завъртах, а по якето ми пробягваха пламъци.
— Мамка ви…
Нямах нож, нямах пистолет. Бях ги оставил вътре. Нямах време да достигна вратата, а и бездруго емисарският инстинкт ме тласна в обратна посока. По-късно щях да осъзная онова, което интуицията ми знаеше от самото начало — връщането в сградата беше чиста проба самоубийство. Без да обръщам внимание на горящото яке, аз се търкулнах зад ъгъла. Бластерният лъч блесна отново, но далече от мен. Стреляха пак по Обект 301 — мислеха, че е жива жена.
Бойните им умения определено не са на ниво нинджа, мина ми през ума. Тия момчета са местни наемници.
Да, ама си имат бластери, а ти — не.
Време бе да сменя арената.
Огнеупорният материал на якето бе оставил от пламъците само черен пушек и лека топлина около ребрата ми. От обгорелите влакна сълзеше влажен полимер. Дълбоко си поех дъх и се втурнах напред.
Крясъци зад гърба ми, отначало смаяни, сетне гневни. Може би се бяха надявали да са ме очистили още с първия изстрел, или пък просто не бяха от най-умните. Трябваха им цели две секунди, за да открият огън. Аз вече наближавах съседната хижа. В ушите ми нахлу пукотът на бластерна стрелба. Край бедрото ми лъхна горещ вятър и усетих как неволно ме полазват тръпки. Стрелнах се настрани, застанах с гръб към хижата и огледах терена напред.
Още три бараки, разположени в неправилна дъга около зоната на първоначалните разкопки. Зад тях гнездото се извисяваше в небето върху масивните си решетъчни опори като някаква огромна праисторическа ракета, готова за старт. Предния ден не бях влизал вътре — имаше прекалено много празни пространства, твърде малко опори за стъпване и петстотин метра пропаст откъм страната на отвесния планински склон. Но от предишен опит знаех какво може да стори с човешките възприятия причудливата перспектива на марсианската архитектура. Знаех също така, че емисарското обучение ще издържи на изпитанието.
Местни наемници. Дръж се за тази мисъл.
Те щяха да ме последват разколебани, ако не и направо изплашени, объркани от главозамайващата необятност на вътрешното пространство, а ако имах късмет, можеше дори да ги жегне суеверен страх. Щяха да се чувстват в чужди води, да ги мъчи тревога.
Щяха да допускат грешки.
Което превръщаше гнездото в
Стремглаво притичах през останалото открито пространство, шмугнах се между две от бараките и побягнах към най-близката греда от марсианска сплав, стърчаща над земята като дървесен дънер с дебелина пет метра. Археолозите бяха монтирали около нея метални стълбички. Прескачайки по три стъпала наведнъж, аз се изкатерих нагоре и стъпих върху издатината. Обувките ми леко се хлъзгаха по странната сплав със синкавоморав цвят. Подпрях се на един релефен техноглиф, част от най-близката решетъчна опора, увиснала във въздуха над пропастта. Опората беше висока поне десет метра, но на два метра вляво от мен имаше стълбичка, залепена с епоксидна смола за повърхността на барелефа. Сграбчих стъпалата и започнах да се катеря.
Нови викове долетяха иззад бараките. Не стреляха. Сигурно проверяваха зад ъглите, но нямах време да напрягам неврохимията и да проверявам дали е така. По дланите ми изби пот, стълбичката пукаше и се клатеше под тежестта ми. Епоксидната смола не държеше много добре върху марсианската сплав. Удвоих скоростта, стигнах догоре и с облекчена въздишка се преметнах върху гредата. Легнах по гръб, успокоих дишането си и се ослушах. Чрез неврохимията ясно долових звуците на зле организирано претърсване долу между бараките. Някой се мъчеше да простреля ключалката на една от вратите. Отправих поглед към небето и се замислих.
— Обект 301 — прошепнах едва доловимо. — Тук ли си?
— Да, намирам се в комуникационна близост. — Думите сякаш долитаха от въздуха до ухото ми. — Не се налага да говорите по-високо. Предполагам, че с оглед на ситуацията не желаете да приема видим образ в близост до вас.
— Правилно предполагаш. Искам обаче по моя команда да станеш видим в една от заключените бараки долу. Още по-добре ще е, ако можеш да създадеш няколко образа. Можеш ли?
— Предвиден съм за едновременно индивидуално общуване с всички членове на първоначалния археологически екип плюс седмина гости. — Трудно бе да преценя при толкова тих разговор, но ми се стори, че долавям в гласа му лека насмешка. — Това ми осигурява тотален капацитет от шейсет и две отделни изображения.
— Добре де, засега три-четири ще свършат работа. — Безкрайно предпазливо се превъртях по корем. — Слушай, можеш ли да се представиш за мен?
— Не. Мога да избирам изображения по каталог, но не и да ги променям.
— Имаш ли мъжки образи?
— Да, макар че възможностите не са чак толкова…
— Добре, и така става. Просто избери от каталога няколко, които да приличат на мен. Мъже с подобно телосложение.
— Кога ще желаете да започна?
Опрях длани под гърдите си.
— Сега.
— Започвам.
Минаха две секунди, сетне сред бараките долу избухна истински хаос. Загърмя бластерна пукотевица, смесена с предупредителни крясъци и тропот на бягащи нозе. Петнайсет метра над тази сцена аз рязко се отблъснах с ръце, приклекнах и спринтирах напред.
Конзолната опора минаваше около петдесет метра над пустотата, после гладко се сливаше с корпуса на гнездото. Край мястото на съединението зееха широки овални входове. Археолозите се бяха опитали да закрепят предпазни перила по горната част на опората, но също както при стълбичките, епоксидната смола не бе издържала изпитанията на времето. На места въжето се беше откъснало и висеше край гредата, другаде просто липсваше. Направих гримаса и съсредоточих цялото си внимание към широкия корниз в края, където гредата се съединяваше с основната структура. Продължих спринта.