Разбудени фурии
Шрифт:
Личеше, че много са бързали.
За какво са бързали толкова? Да слязат в подножието за трупа на Такеши Ковач?
Леко се навъсих, докато прибирах оръжията. Струваше ми се странно, че не са обърнали всичко с главата надолу. Според Обект 301 бяха пратили някого да намери тялото ми, но за такава работа не се налагаше да отива цялата група. Би било разумно да претърсят хижата поне набързо.
Зачудих се как ли върви сега издирването в подножието на планината. И какво ли ще сторят, когато не открият трупа ми. Докога щяха да продължат?
А най-вече се чудех какво ли ще стори той.
Върнах се в централното
— Обект.
Женската фигура изникна от другата страна на масата. Съвършена, както винаги, незасегната от събитията през последните часове.
— Професор Тръпка?
— Каза, че разполагаш със запис на станалото. Това обхваща ли целия район?
— Да, записът и излъчването се осигуряват от една и съща система. На всеки осем кубически метра от обекта има по една микрокамера. В гнездото записът понякога не е много качествен, но…
— Няма значение. Искам да ми покажеш Ковач. Запис на всичко, което е извършил и казал тук. Използвай дисплея.
— Започвам.
Внимателно оставих пистолета и тебитския нож на масата до дясната си ръка.
— И още нещо, Обект. Ако някой пак дойде по пътеката, съобщи ми веднага, щом влезе в обсега ти.
Той имаше великолепно тяло.
Прегледах записа за най-добрите кадри и избрах онзи, в който нападателите слизаха по планинската пътека към хижата. Спрях го и се вгледах. Фигурата му беше сравнително масивна, както се полага на боен носител, но в походката и стойката имаше изящна лекота, напомняща по-скоро тяло, създадено за тотален телесен театър. Лицето представляваше безупречна сплав от повече раси, отколкото можеш да срещнеш на Харлановия свят. Значи носителят бе изработен по поръчка. Генетични кодове, доставени от чужди планети. Мургава кожа с цвета на стар кехлибар, изненадващо сини очи. Широки, издадени скули, чувствени устни и дълга, леко къдрава черна коса, пристегната зад тила със статична панделка. Много красив носител.
И много скъп, дори и за якудза.
Потиснах неясните тръпки на тревога и накарах Обект 301 да прегледа останалите нападатели. Един от тях привлече вниманието ми. Висок и силен, с грива във всички цветове на дъгата. Микрокамерите на обекта го показаха в едър план. Мрачно, бледо лице с подкожни електронни схеми и стоманеносиви очи.
Антон.
Антон и поне двама мършави инфоспецове, които слизаха пред него по пътеката с плавната, координирана походка на демилити. Между тях беше жената, която застрелях в гнездото. След координатора се задаваха още двама, не, трима, но те, явно, се различаваха от останалите — просто не влизаха в познатата ми привидно безредна, но всъщност отлично координирана схема.
При тази гледка нейде дълбоко в мен се надигна мътно усещане за загуба.
Антон и Черепите.
Ковач бе довел хрътките си от Ню Хок.
Отново си спомних суматохата между бараките и в гнездото. Сега изглеждаше напълно логична. Демилитски екип и група биячи от якудза, които взаимно си пречат. Страшно калпаво планиране за един емисар. В никакъв случай не бих допуснал подобна грешка на неговата възраст.
Какви ги дрънкаш? Току-що я допусна. Онова там си ти.
По гърба ми пробягаха
— Обект, върни пак към спалнята. Моментът, когато я измъкват.
Дисплеят трепна и заигра. Жената с преплетената наелектризирана коса примига и се събуди върху смачканите чаршафи. Беше я събудил трясъкът на стрелба отвън. Очите й се разшириха, когато осъзна какво става. После вратата отхвръкна навътре и в стаята нахлуха едри фигури, които размахваха оръжия и крещяха. Когато видяха кого са намерили, крясъците отстъпиха място на лукав кикот. Отпуснаха оръжията, някой посегна към нея. Тя го удари в лицето. Избухна кратка борба, която приключи почти веднага — бързите й рефлекси не можеха да се мерят с численото им превъзходство. Завивките отхвръкнаха настрани, няколко точни удара улучиха бедрата и слънчевия възел. Докато тя лежеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх, един ухилен бияч я хвана за гърдите, пъхна другата си ръка между бедрата й и изразително разлюля бедра над нея. Двамата му колеги се разсмяха.
Гледах сцената за втори път. Въпреки това яростта избухна в мен като огън. Геконовите клетки в дланите ми оживяха и се раздвижиха.
Нов нападател изникна на прага, видя какво става и яростно изрева на японски. Биячът отскочи от жената на пода. Нервно се поклони и започна да мънка извинения. Новодошлият се приближи и жестоко го удари през лицето, после още веднъж и още веднъж. Биячът се сви до стената. Нови свирепи крясъци. Сипейки най-колоритните японски обиди, които бях чувал някога, новодошлият нареди да донесат дрехи на пленничката.
Докато Ковач се върне от преследването на самия себе си, вече я бяха облекли и настанили на стол в средата на хола. Ръцете й лежаха кръстосани в скута — полицейската лепенка, която ги свързваше една с друга, не се виждаше. Човекът от якудза стоеше с оръжие в ръка на безопасно разстояние от нея. Кандидат-любовникът се цупеше обезоръжен в ъгъла с подпухнала буза и разцепена устна. Ковач плъзна бърз поглед по разкрасената му физиономия и веднага се завъртя към човека до себе си. Последва тих разговор, който микрокамерите не успяха да доловят ясно. Ковач кимна и погледна жената пред себе си. В стойката му се четеше странно колебание.
После той пак се завъртя към вратата на хижата.
— Антон, влез, ако обичаш.
Координаторът на Черепите прекрачи в стаята. Когато жената го видя, устата й се изкриви.
— Скапан продажен боклук.
Антон подви устни, но не каза нищо.
— Мисля, че се познавате.
Но в гласа на Ковач се долавяше лек въпрос и той продължаваше да гледа жената пред себе си. Силви завъртя поглед към него.
— Да, познавам тоя мръсник. И какво? Цялата работа е свързана с теб, нали, тъпако?
Той се вторачи в нея и аз се напрегнах на стола. За пръв път гледах тази част и не знаех какво ще направи. Какво бих направил аз на тази възраст? Търсейки отговора, умът ми полетя назад през десетилетията, затлачени с ярост и насилие.
Но той само се усмихна.
— Не, госпожице Ошима. Вече нищо не е свързано с мен. Вие сте пратка, която трябва да доставя в добро състояние, това е всичко.
Някой промърмори нещо, друг се изкиска. Все още мобилизираната ми неврохимия долови грубовата шега на тема пратки. В дисплея моят млад двойник застина. Погледът му се стрелна към мъжа с пукнатата устна.