Разбудени фурии

Морган Ричард

— И кого е убил, Плекс?

— Ами… не знам, мой човек. — Той облиза устни. — Много народ. Целия й екип, всички хора, с които тя…

Той кимна. Стиснах устни и кимнах. Изпитвах абстрактна жал за Ядви, Кийока и всички останали, смачкани и прегазени, за да не му се пречкат.

— Да. Тя. Казвай сега за нея.

— Виж какво, мой човек, не мога да ти помогна. Дори не си и помисляй…

Нетърпеливо пристъпих към него. Пламтях от ярост по ръбовете като горяща хартия. Той отново трепна — по-уплашен, отколкото преди малко, когато ме смяташе за Юкио.

— Добре,

добре. Ще ти кажа. Само не ме закачай. Какво искаш да знаеш?

Време е за работа. Попивай всичко наред.

— Най-напред искам да знам какво знаеш ти, или какво си мислиш, че знаеш за Силви Ошима.

Той въздъхна.

— Човече, казах ти да не се бъркаш. В онзи рибарски бар. Предупредих те.

— Да — и мен, и Юкио, ако не греша. Голям самарянин се извъди. Обикаляш и предупреждаваш наред. Защо се боеше от нея, Плекс?

— Не знаеш ли?

— Да речем, че не знам. — Вдигнах ръка, за да прогоня с движението напиращия гняв. — Да речем също, че ако се опиташ да ме излъжеш, ще ти изпепеля скапаната тиква.

Той преглътна на сухо.

— Тя… тя казва, че е Квелкрист Фолкънър.

— Да. — Кимнах. — Вярно ли е?

— Мамка му, мой човек. Отде да знам?

— А според професионалната ти преценка може ли да е тя?

— Не знам. — Гласът му зазвуча почти умолително. — Какво искаш от мен? Ти беше с нея в Ню Хок, знаеш как е там. Предполагам… да, предполагам, че може да е тя. Може да се е натъкнала на склад за резервни личности. И някак да се е заразила.

— Но не ти се вярва.

— Не изглежда твърде правдоподобно. Първо, не виждам защо един склад за резервни личности ще разполага с възможности за вирусно заразяване. Звучи нелогично дори и за смахнатите квелисти. Какъв е смисълът. Особено пък когато става дума за шибаната им революционна икона.

— Тъй — казах безизразно аз. — Май не си голям почитател на квелизма.

За пръв път откакто го знаех, Плекс захвърли маската на виновна предизвикателност. От гърлото му излетя задавено ръмжене. Май само доброто възпитание му попречи да се изхрачи.

— Огледай се, Ковач. Мислиш ли, че щях да живея така, ако Разселването не беше съсипало белотревната промишленост в Ню Хок? Според теб на кого да благодаря за това?

— Това е сложен исторически въпрос…

— Сложен, а? Друг път!

— … на който не бих могъл да отговоря обективно. Но разбирам позицията ти. Сигурно е голяма мъка да си дириш гаджета из третокласни салони като този. Да не можеш да се покажеш свястно облечен на някое виртуално парти на Първите фамилии. Съчувствам ти.

— Ха-ха, много забавно!

Усетих как изражението ми се вледенява. Той забеляза това и почти физически усетих как внезапната ярост се изцежда от него. Заговорих, за да не го ударя.

— Аз израснах в бордеите на Нова Пеща, Плекс. Майка ми и баща ми работеха в белотревните фабрики, съседите също. Временни договори, плащане ден за ден, никакви осигуровки. Понякога беше голям късмет да ядем по два пъти дневно. И не става дума за някаква гадна, затънтена работилница, беше си фабрика като

всички други. Гадове като теб и семейството ти богатееха на наш гръб. — Поех си дъх и добавих с убийствена ирония: — Затова ще ми простиш липсата на съчувствие към съдбата ти на трагично обеднял аристократ, щото напоследък съм малко зле със съчувствието, разбра ли?

Той облиза устни и кимна.

— Добре. Добре, мой човек, не се впрягай.

— Да. — Аз също кимнах. — И тъй. Казваш, че няма смисъл едно резервно копие на Квел да е било програмирано за вирусно разгръщане.

— Именно. Точно така. — Той заекна от бързане да се върне на безопасен терен. — Пък и погледни го от друга страна, оная Ошима е натъпкана до козирката с всякакви предпазни системи против вирусно проникване по куплунга. Най-модерна демилитска техника.

— Да, и това ни връща в изходна позиция. Ако не е Квел, защо толкова се боиш от нея?

Той примига насреща ми.

— Защо се… Мамка му, мой човек, защото независимо дали е Квел или не, тя се мисли за нея. Това е тежка психоза. Би ли дал на смахнат човек достъп до такъв софтуер?

Свих рамене.

— Доколкото видях в Ню Хок, половината демилити са същата стока. Занаятът не е за уравновесени хора.

— Да, но едва ли мнозина от тях се мислят за превъплъщение на революционерка, умряла преди триста години. Едва ли могат да цитират…

Той млъкна. Погледнах го втренчено.

— Какво да цитират?

— Разни работи. Нали знаеш. — Очите му заиграха и той се загледа настрани. — Стари работи от Разселническата война. Сигурно си я чувал как говори понякога на онзи архаичен японски.

— Да, чувал съм я. Но не това беше готов да кажеш, Плекс. Нали?

Плекс се опита да стане от автоматичното легло. Пристъпих напред и той застина. Изгледах го отгоре надолу със същото изражение, както преди малко, когато говорех за семейството си. Дори не повдигнах шрапнелния пистолет.

— Какво е цитирала?

— Човече, Танаседа ще…

— Танаседа го няма. Аз съм тук. Казвай.

Той се пречупи. Безпомощно махна с ръка.

— Дори не знам дали ще разбереш за какво ти говоря, мой човек.

— Опитай.

— Сложно е.

— Не, много е просто. Нека да ти помогна за началото. Онази вечер, когато дойдох да си взема носителя, вие с Юкио разговаряхте за нея. Мога да предположа, че сте въртели някакъв общ бизнес. И сигурно сте я срещнали в оная скапана пристанищна кръчма, където ме заведе на закуска, прав ли съм?

Той неохотно кимна.

— Добре. Само едно не ми е ясно. Защо толкова се изненада, че я видя там?

— Не вярвах да се върне — измънка той.

Спомних си как я видях за пръв път онази вечер, спомних си как гледаше като в транс своето отражение в плота от огледално дърво. Емисарската памет изрови откъс от разговора в апартамента в Компчо. Ор коментира щуротиите на Ласло:

— … още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?

Силви:

— Коя мацка?