Разделяй и владей
Шрифт:
Худ реши да остави на Майк тези назначения. Не само заради това, че той вече беше започнал да работи по тях, но и заради това, че самият той щеше да е зает с всичко останало. От всичко, което ставаше напоследък с него, едно нещо си оставаше вярно.
Пол Худ обичаше работата си и това място.
Радваше се, че се е върнал.
8.
Баку, Азербайджан
Понеделник, 16,00 часа
Азербайджан е страна, в която се извършваше промяна.
Поради политическия конфликт в анклава Нагорни Карабах двадесет процента от територията на страната, главно на югозапад по протежение на границата с Армения и Иран, бяха заети от бунтовнически сили. Въпреки че от 1994
Съединените щати успяха да подкрепят открито законното правителство на Азербайджан, без да настроят срещу себе си могъщите бунтовнически сили. На Баку бяха дадени заеми, а стоките се продаваха директно на „народа“, главно на бунтовниците. В случай че се стигнеше до бунт в национален мащаб, САЩ искаха да държат отворени възможностите за комуникация и с двете страни.
Основната задача на малкото американско посолство бе да балансира между тях. От март 1993 година неговите петнадесет служители и охрана от десет морски пехотинци работеха в една малка каменна сграда на проспект „Азадлинг“, номер 83. В задната част на тази сграда в една стая с дървена ламперия и без прозорци се намираше Отделът на новинарската служба (ДНС). За разлика от малкия отдел по печата, който издаваше съобщения за пресата и уреждаше вземането на интервюта и снабдяването със снимки на американски конгресмени, сенатори и други държавни ръководители, официално работата на ДНС бе да събира изрезки от вестници от цяла Русия и да ги сортира в папки, за да бъдат използвани за разни справки.
Това бе официално.
В действителност ДНС се състоеше от един агент на ЦРУ, който събираше разузнавателни сведения из страната. Повечето от тази информация идваше от електронното наблюдение, което се извършваше както от кабинета чрез сателит, така и от фургони. Част от сведенията се доставяха от хора, на които се плащаше да наблюдават, да се ослушват и да фотографират правителствените служители, понякога при компрометиращи ги обстоятелства. Някои от тези ситуации също бяха предварително нагласени от ДНС.
След като пострада, Дейвид Батат не искаше да прави опити да се върне в Москва. Вместо това той стигна пеша до посолството. Заведоха го при заместник-посланичката Дороти Уилямсън, която извика старши аналитика Том Моор. Уилямсън беше едра жена с къдрава черна коса. Батат предположи, че е около четиридесетгодишна. Моор беше слаб гигант над тридесетте, с мрачно изражение на лицето. Ако Батат не успееше да се измъкне от Баку, и неговото изражение щеше да бъде същото.
Помощникът на Уилямсън беше един спретнат ветеран на име Рон Фрайдей. Беше единственият, който се усмихна насърчително на Батат, и той му беше благодарен за това.
Докато Батат разказа набързо на Моор какво се беше случило, Уилямсън накара флотския лекар да прегледа раните му. Гърлото му беше подуто, а в слюнката му имаше следи от кръв, въпреки че не беше сериозно ранен. Когато медикът приключи, Батат беше отведен в стаята на ДНС. Оставиха го сам, когато се обади в Москва. Разговаря с Пат Томас — заместник-директор за връзките с обществеността, който неофициално беше и шеф на местното бюро на ЦРУ. Това означаваше, че в главната квартира на Управлението няма данни за него. Докладите му се изпращаха директно във Вашингтон чрез дипломатическата поща.
Томас не се зарадва на новината. Ако Батат беше успял да разпознае Харпунджията, Томас щеше да бъде герой. Вместо това той трябваше да обяснява на своя колега в Баку и на шефовете си във Вашингтон как се бяха издънили при една сравнително елементарна задача за наблюдение.
Томас каза, че ще помисли каква да бъде следващата им стъпка и ще му се обади.
Донесоха храна. Батат яде, въпреки че апетитът му беше останал там, на плажа, заедно с гордостта, енергичността, мисията, която трябваше да извърши, и кариерата му. След това той се отпусна в един стол да почине, докато Уилямсън и Моор пристигнат за втория, по-изчерпателен разговор. Моор беше мрачен. Явно разговорът нямаше да бъде приятен.
Благодарение на акустичните устройства, монтирани в стените, разговорите се чуваха като шумове от статично електричество в електронните съоръжения, които азербайджанците бяха поставили в околните сгради.
Батат им каза, че от Москва са подозирали за присъствието на Харпунджията в Баку и той е бил изпратен да се опита да го открие. Тази новина не се прие равнодушно от старшия аналитик.
— Очевидно от бюрото в Москва не са счели за нужно да ни запознаят с тази операция — оплака се той. — Ще ни кажете ли защо?
— Страхуваха се, че нашият обект може да има свои хора в посолството — отвърна Батат.
— Нашите хора не са само в посолството — подчерта Моор. — Имаме и външни сътрудници.
— Разбирам — каза Батат. — Обаче в Москва бяха на мнение, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-големи са шансовете ни да изненадаме обекта.
— Което обаче не помогна много, нали? — рече Моор.
— Не.
— Който и да ви е нападнал, очевидно е знаел за вашето идване.
— Така е, въпреки че не разбирам как е станало това — каза Батат. — Бях се скрил добре. Не използвах нищо, което би могло да издава електронни пулсации. Апаратът беше дигитален от седемдесетте години. Без светкавица, без стъкло да отразява светлината, без някакви движещи се части, които да издават звук.
— Би ли могло Харпунджията или неговите хора да са извършвали просто рутинна проверка на плажа? — попита заместник-посланичката.
— Аз ги наблюдавах — каза Батат. — Пристигнах рано на мястото, което бяхме избрали чрез сателитна снимка. Избрахме го специално, за да мога да виждам и да чувам тези, които се приближават.
— Тогава защо не видяхте и не чухте приближаването на проклетия нападател? — попита Моор.
— Защото те ме нападнаха точно когато на кораба, който наблюдавах, започна да става нещо — отвърна той. — Някой излезе от трюма и включи радио. Беше идеален начин за отвличане на вниманието.
— Което подсказва, че някой е знаел, че сте там, на това място, господин Батат — каза Моор.
— Вероятно.
— Възможно е да е знаел още преди да отидете там — продължи Моор.
— Не виждам как би могъл, но не изключвам и тази възможност — съгласи се Батат.
— Това, което наистина искам да разбера, е дали изобщо нападателят е бил Харпунджията — продължи Моор.
— Какво искате да кажете? — попита заместник-посланичката.
— Харпунджията е терорист от двадесет години — каза й той. — Лично е извършил или е участвал в най-малко петнадесет терористични нападения, за които ни е известно, а вероятно са много повече. Спасявал се е от безброй наши опити да го заловим до голяма степен благодарение на това, че е непрекъснато в движение. Не знаем да има постоянен адрес. Наема тези, които са му нужни, и рядко използва същите хора два пъти. Знаем само как изглежда, защото един от доставчиците му на оръжие успя да ни даде негова снимка. Няколко месеца по-късно тялото на този доставчик беше намерено в една платноходка, разпрано от брадата до корема с нож за изкормяне на риба, и то след като ние го настанихме да живее на друго място и му издадохме документи за самоличност под друго име.