Разделяй и владей
Шрифт:
Худ погледна към двата портрета на стената. Единият беше на Алис Рузвелт, дъщерята на Теодор Рузвелт. Другият беше рисуван портрет на Хана Симпсън, майката на Улисис С.Грант. Той се зачуди защо са тук, когато първата дама влезе. Беше облечена небрежно в бежови тесни панталони и бежов пуловер. Секретарката затвори вратата след себе си и ги остави сами.
— Нанси Рейгън ги намери в мазето — каза Меган.
— Какво казахте?
— Портретите — обясни тя. — Сама ги е открила. Не желаела жените да събират прах.
Худ се усмихна. Те леко се прегърнаха
— Долу все още има чудесни неща — каза тя, сядайки. — Мебели, книги, документи, предмети като плочката за писане на Тед Линкълн и дневник, принадлежал на Флорънс Хардинг.
— Мислех, че повечето от тези неща се намират в Смитсъновия институт.
— Много от тях са там. Обаче много от семейните предмети са все още тук. Хората започнаха да се уморяват от всичките скандали през годините — рече Меган. — Те забравят, че Белият дом е бил и продължава да е къща за живеене. Тук са се раждали и отглеждали деца, имало е сватби, рождени дни и празници.
Донесоха кафе и Меган замълча, докато го сервираха. Худ я наблюдаваше, докато прислужникът на Белия дом безшумно и сръчно постави сребърните прибори, напълни една чаша и излезе.
Меган говореше със същата разпаленост, с каквато Худ я помнеше отпреди. Тя никога не правеше нещо, което не я интересуваше силно, независимо дали говореше пред тълпата, апелираше за повече средства за образование на кръгла маса по телевизията или разговаряше за Белия дом със стар приятел. Обаче сега лицето й изразяваше нещо, което той не беше забелязвал преди. В очите й не се виждаше някогашният ентусиазъм. Когато той се вгледа в тях, му се стори, че забелязва уплаха и смут.
Худ взе чашата си, отпи от кафето и се обърна към Меган.
— Благодаря ти, че дойде — каза първата дама. Чашата заедно с чинийката бяха в скута й и тя беше свела очи. — Знам, че си зает и си имаш проблеми. Обаче това не засяга само мен и президента, Пол. — Тя го погледна. — Засяга страната.
— Какво не е наред? — попита той.
Меган пое дълбоко въздух.
— През последните няколко дни съпругът ми се държи странно.
Меган замълча. Худ не прояви нетърпение. Изчака тя да отпие от кафето.
— През последната седмица той ставаше все по-разсеян — каза тя. — Не е питал как е внукът ни, което е необичайно за него. Твърди, че това се дължи на многото работа, и може да е така. Но вчера станаха някои много странни неща. — Тя се вгледа напрегнато в Худ. — Това трябва да си остане между нас.
— Разбира се.
Меган пое отново дълбоко въздух, сякаш за да се окуражи.
— Преди вечерята снощи го заварих до тоалетната му масичка. Закъсняваше. Не беше взел душ и не се беше облякъл. Само се взираше в огледалото, очите му бяха зачервени, като че ли беше плакал. Когато го попитах какво му е, ми отговори, че правел упражнения. Каза ми, че очите му са зачервени, защото не е могъл да се наспи. Не му повярвах, обаче приех обяснението му. След това по време на приема преди вечерята ми се видя някак отпаднал духом. Усмихваше се и се опитваше да бъде забавен, но го правеше без ентусиазъм. Докато не му се обадиха по телефона. Разговаря от кабинета си и се върна след две минути. Беше напълно променен. Беше станал много по-уверен и енергичен.
— Точно такъв изглеждаше по време на вечерята — отбеляза Худ. — Като казвате, че президентът е изглеждал сломен, какво точно имахте предвид?
Меган се замисли за момент.
— Знаеш ли как изглеждат хората, които е трябвало да летят със самолет през няколко часови пояса? — попита тя. — Очите им стават някак безизразни и реакцията им на това, което се говори, е забавена.
Худ кимна.
— Той имаше точно такъв вид до обаждането по телефона — каза Меган.
— Знаете ли кой му се обади? — попита Худ.
— Каза ми, че бил Джак Фенуик.
Фенуик беше тих, акуратен човек, който беше финансов директор в предишната администрация на президента. Той стана член на мозъчния тръст на Лорънс „Американски разум“, където прибави към репертоара си и въпроси, отнасящи се до разузнаването. Когато президентът беше преизбран, Фенуик беше назначен за шеф на Агенцията за национална сигурност, която е самостоятелна разузнавателна служба на Министерството на отбраната. За разлика от другите клонове на военното разузнаване АНС помага и при дейности на правителството, които не са свързани с отбраната.
— Какво е казал Фенуик на президента? — попита Худ.
— Че всичко си е дошло на мястото — отвърна му тя. — Само това каза.
— Вие нямате представа за кого и за какво се отнася това?
Меган поклати глава.
— Тази сутрин господин Фенуик замина за Ню Йорк, а когато попитах помощника му за какво е ставало въпрос в телефонния разговор, той ми отговори нещо много странно. Попита ме: „Какъв разговор?“
— Проверихте ли записите с телефонните разговори?
Меган кимна.
— Единственото телефонно обаждане на тази линия по това време е било от хотел „Хей-Адамс“.
Старият елегантен хотел се намираше от другата страна на парка Лафайет, буквално през улицата, точно срещу Белия дом.
— Тази сутрин изпратих един наш служител в хотела — продължи Меган. — Той поискал списък на хората от персонала, които са били на смяна през нощта, посетил ги в домовете им, показал им снимки на Фенуик. Те не са го виждали.
— Може да е влязъл през някой страничен вход — каза Худ. — Проверихте ли на рецепцията?
— Да — отвърна тя. — Но това не означава нищо. Много хора може да не са се регистрирали с истинските си имена. Конгресмените често използват хотела за срещи насаме.
Худ знаеше, че Меган няма предвид само срещите от политически характер.
— Но и това не е всичко — продължи Меган. — Когато слязохме долу в Синия салон, Майкъл видя сенатор Фокс и отиде да й благодари. Тя изглеждаше много изненадана и го попита за какво й благодари. Той каза: „За финансирането на инициативата.“ Видях, че тя нямаше никаква представа за какво й говори.