Разделяй и владей
Шрифт:
Худ познаваше добре бара. Телефонните постове бяха точно до вратата, от която се излизаше на улица X. Те бяха в телефонни будки, в които нямаше монтирани видеокамери. Някой би могъл да се вмъкне в тях, а след това да си тръгне, без да бъде забелязан.
— Значи с помощта на това произволно включване Джак Фенуик би могъл да се обади на президента от всяко място — каза Худ.
— Точно така. Доколкото можахме да разберем, първата дама е била права. В момента Фенуик е в Ню Йорк и се предполага, че участва във важна среща с посланиците на страните — членки на ООН. Научих номера на мобилния му телефон и на няколко пъти му се обадих, но ми отговори телефонният секретар. Оставих му съобщение да ми се обади и дадох да
— Агенцията за национална сигурност — изпревари го Худ.
Хърбърт кимна.
— Което означава, че господин Фенуик сигурно е представил на президента достатъчно убедителни доводи, че те могат сами да се справят с тази операция.
Хърбърт беше прав, въпреки че в едно отношение Агенцията за национална сигурност бе идеалната институция за взаимодействие с новите партньори в разузнаването. Нейните основни функции са в областта на криптологията и са свързани също със задължението да събира информация от комуникациите и да взема мерки за охраната на тези комуникации. За разлика от ЦРУ и от разузнаването на Държавния департамент, АНС не държи свои хора под прикритие на чужда територия. Така че тя няма да предизвика някаква шпионска параноя сред чуждите правителства, с които сътрудничи. Ако Белият дом се е питал коя разузнавателна служба е най-подходяща за сътрудничество с ООН, това със сигурност е АНС. Изненадващото обаче е, че президентът не е уведомил за това другите разузнавателни служби. Той би могъл да го сподели поне със сенатор Фокс. Конгресната комисия по разузнаването пряко отговаря за одобряването на програми, свързани с неразпространението на ядреното оръжие, с борбата против тероризма, против наркотрафика, контраразузнаването и тайните операции в чужбина. Предложеното от президента несъмнено влиза в тяхната юрисдикция.
Тъй като АНС действа самостоятелно и в много специфични области, тя същевременно е най-малко подготвена да организира и да контролира начинание в такъв голям мащаб като описаното от президента. Това беше и причината Худ да не повярва на Лорънс, когато той обяви инициативата по време на вечерята. Именно тя до голяма степен го караше още да не вярва, че нещата стоят точно така, както ги обяви президентът.
— Говори ли с Дон Роднър по въпроса? — попита Худ. Роднър беше заместник-съветник по въпросите на националната сигурност и втори по старшинство след Фенуик.
— Той е с Фенуик. И с него не можах да се свържа по телефона — отвърна Хърбърт. — Обаче разговарях с неговия помощник Ал Гибсън и тъкмо тук нещата започват да изглеждат малко странни. Гибсън каза, че присъствал на съвещанието в неделя следобед, на което Фенуик не споменал нищо за някаква инициатива за сътрудничество в областта на разузнаването с други държави.
— Президентът присъствал ли е на това съвещание?
— Не — отвърна Хърбърт.
— Но няколко часа по-късно Фенуик се е обадил на президента по телефона и явно му е казал, че имат уговорка с някои чужди правителства за сътрудничество в разузнаването — рече Худ.
Хърбърт кимна.
Худ се замисли над това. Възможно е да е било решено за инициативата с ООН да знаят само определени хора и Гибсън да не е сред тях. А може и да е имало бюрократична борба между различните отдели на АНС. Това няма да им е за първи път. Когато постъпи на работа в Оперативния център, Худ се беше запознал с два доклада от 1997 година, с които се даваше съгласие за създаването на Центъра. В доклад 105–24 на сенатската комисия по разузнаването и в доклад 105–135 на постоянната комисия по разузнаването към Камарата
За Оперативния център, създаден със закон на Конгреса, Худ получи разрешение да привлече на работа най-добрите и най-способните хора, а ЦРУ и другите разузнавателни служби трябваше да се отърват от некадърниците. Но ситуацията беше необичайна дори и според съществуващите стандарти в разузнаването, след като висши служители на АНС не знаеха какво става.
— В цялата работа няма абсолютно никаква логика — каза Хърбърт. — В рамките на Оперативния център и ЦРУ вече имаме официално сътрудничество в разузнаването с двадесет и седем държави. Неофициално имаме подобни връзки с още единадесет държави чрез контакти между представители от висок ранг. Военното разузнаване има подобно сътрудничество със седем други страни. Този, който е убедил президента да се съгласи с новата инициатива, иска по някаква причина тя да остане в тайна от останалите разузнавателни служби.
— Може да е така, а може и просто да искат да поставят президента в извънредно трудно положение — рече Худ.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами пробутват му това предложение, казват му, че е съгласувано с другите служби и с чуждите правителства и по такъв начин го поставят в голямо политическо затруднение.
— Защо?
— Не знам — отвърна Худ.
Той наистина не знаеше, но никак не му харесваше посоката, в която вървяха нещата. В даден момент Оперативният център беше разиграл психологическа игра, наречена „Алтернативна реалност“, която трябваше да провери как би могло да бъде накаран Саддам Хюсеин да бъде обладан от такава силна параноя, че да се обърне против най-доверените си съветници. Дали пък някоя чужда държава не се опитваше да постъпи по същия начин с президента?
Подобна идея може да звучи твърде пресилено, но така изглеждаше някога и убийството от КГБ на един дисидент чрез убождането му с отровен чадър, а също и опита на ЦРУ да пробута на Фидел Кастро отровна пура. Така че всичко беше възможно.
Естествено, нещата може и да не бяха толкова зловещи. Първата дама беше казала, че съпругът й не е на себе си. Ами ако е права? Лорънс беше изкарал четири трудни години в Белия дом и още осем, за да се завърне отново. Сега той пак беше на горещия стол. Подложен беше на голямо напрежение.
Худ знаеше за няколко президенти, които са показвали признаци, че стресът им се отразява зле: Удроу Уилсън, Франклин Рузвелт, Ричард Никсън и Бил Клинтън. В случая с Никсън неговите най-близки съветници са го карали да подаде оставка не само за доброто на нацията, но и поради собственото му душевно състояние. При Клинтън приятелите и помощниците на президента решиха да не прибягват до услугите на лекари и психиатри, но да го следят внимателно и да се надяват, че ще излезе невредим от кризата с подвеждането му под съдебна отговорност. И той успя.
Но в два случая това, че на президента е било позволено да продължи да носи бремето на отговорностите си, не е било най-добрата политика. Опитите на Уилсън да прокара през Конгреса инициативата за Лига на нациите му докарват удар. Към края на Втората световна война напрежението, свързано със спечелването на войната и очертаването на плановете за следвоенния период карат най-близките съветници на Рузвелт да се безпокоят за здравето му. Ако те го бяха убедили, че е крайно наложително да не се преуморява толкова, той може би нямаше да умре от мозъчен кръвоизлив.