Разделяй и владей
Шрифт:
— Справям се някак — рече Худ. — А вие?
— Аз съм добре — отвърна тя сдържано. — Имам сили за десет души, защото сърцето ми е чисто.
— Чувал съм този израз някъде — каза Худ, като се приближи до бюрото на секретарката.
— Принадлежи на лорд Тенисън — обясни тя. — Как е дъщеря ти?
— Тя също е силна — отвърна Худ. — Ужасно много хора й помагат.
— Не се и съмнявам — рече Лей все още усмихната. — Обади ми се, ако има нещо, което мога да направя.
— Непременно — каза Худ. Той се вгледа в сивите й очи. — Всъщност има нещо, което можете да направите за мен.
—
— Ще си остане ли между нас?
— Разбира се — увери го тя.
— Госпожо Лей, президентът изглежда ли ви добре? — попита той.
Усмивката на жената изчезна. Тя сведе очи.
— Тази среща за това ли е?
— Не — отвърна Худ.
— Кое те кара да ми зададеш такъв въпрос?
— Близки негови хора са обезпокоени — каза Худ.
— И помолиха тебе да рискуваш и да разбереш каква е работата?
— Чак такава задача не ми е поставяна — отвърна Худ, а в това време мобилният му телефон иззвъня. Той бръкна в джоба на сакото си и отговори.
— Пол е.
— Пол, обажда се Майк.
— Какво има? — След като Роджърс го търсеше тук, значи беше нещо важно.
— Обектът е видян да излиза преди три минути от иранското представителство в ООН.
— Знае ли се къде е бил през останалото време? — попита Худ.
— Не — рече Роджърс. — Работим по въпроса. Очевидно колата му не е спирала пред никое от посолствата на нашите главни съюзници.
— Благодаря — каза Худ. — Обади ми се, ако откриеш нещо друго.
Худ затвори и сложи телефона в джоба си. Странно. Президентът обяви инициатива в рамките на ООН, а едно от първите посещения на съветника по националната сигурност е в иранското представителство. В това нямаше логика, след като Иран бе считан за един от спонсорите на тероризма.
Вратата на Овалния кабинет се отвори.
— Госпожо Лей, ще ми направите ли една услуга?
— Да.
— Можете ли да разберете какви срещи е имал в Ню Йорк Джак Фенуик?
— Фенуик? Защо?
— Той е една от причините, поради които ви зададох предишния въпрос — отвърна Худ.
Госпожа Лей го изгледа.
— Добре. Искаш ли справката, докато си при президента?
— Колкото е възможно по-скоро — каза Худ. — Като разберете номера на файла, кажете ми и какво още има в него. Не са ми нужни конкретни документи, а само датите, когато са били заведени.
— Добре — каза тя. — А, Пол, това, за което ме попита преди. Забелязвам промяна.
Той й се усмихна.
— Благодаря. Ако има някакъв проблем, ще го разрешим бързо и безшумно, какъвто и да е той.
Тя кимна и се обърна към компютъра си, а в този момент вицепрезидентът излезе от Овалния кабинет.
Чарлс Котън беше висок, пълен мъж с бледо лице и оредяла коса. Усмихна се и се ръкува сърдечно с Пол, но не спря да поприказват. Госпожа Лей натисна бутона на вътрешната уредба. Президентът отговори. Тя му каза, че е пристигнал Пол Худ, и той я помоли да го покани вътре. Худ заобиколи бюрото и влезе в Овалния кабинет.
16.
Баку, Азербайджан
Вторник, 0,07 часа
Дейвид Батат лежеше на паянтовото походно легло и се взираше в тъмния таван на влажния склад в сутерена. Пат Томас спеше по гръб в походно легло в другия край на малката стая и дишаше леко и равномерно. Обаче Батат не можеше да заспи.
Вратът още го болеше и беше ядосан на себе си, че беше позволил да го нокаутират. Но не това го държеше буден. Преди да заспи, Батат беше прегледал сведенията, които ЦРУ беше получило за Харпунджията, и сега те не излизаха от главата му. Всички указания, включително и това на надежден очевидец, сочеха, че точно той беше терористът, с когото на „Рахел“ имаха среща. И ако беше така, ако Харпунджията беше минал през Баку на път за някъде другаде, Батат беше дълбоко обезпокоен от един въпрос: защо съм още жив?
Защо един терорист с репутацията на човек, който не оставя следи след себе си и е безмилостен убиец, ще остави свой враг жив? Да ги заблуди? Да ги накара да си помислят, че не е бил Харпунджията? Това беше първоначалното му предположение. Но може би терористът го беше оставил жив по друга причина. И Батат лежеше там, като се опитваше да отгатне каква е тя.
Единствената причина, която му идваше наум, беше, че така щеше да отнесе на своите началници заблуждаваща информация. Но той не им беше дал никаква допълнителна информация освен тази, която вече им беше известна — че „Рахел“ се намираше точно там, където се предполагаше, че ще бъде. А без да се знае кой се е качил на нея и накъде се е отправил, тази информация не им вършеше работа.
Дрехите на Батат бяха внимателно проверени за електронно подслушвателно устройство или микроскопичен сигнализатор. Нищо не беше намерено. От това пострадаха само дрехите. Ако такова устройство беше открито, то щеше да бъде използвано за изпращане на дезинформация и за заблуждаване на противника. Моор беше прегледал внимателно косата на Батат, беше проверил ноктите на пръстите му, беше погледнал в устата му и на други места за микропредавател, който би могъл да бъде използван за откриване местоположението на Батат или за подслушване на разговорите му. Нищо не беше намерено.
Абсолютно нищо. Това го тормозеше, защото той не мислеше, че тази работа е случайна. За да остане жив, имаше причина.
Затвори очи и се обърна на една страна. Ако продължаваше да мисли за това, когато беше смъртно уморен, нямаше да стигне доникъде. Трябваше да заспи. Наложи си да мисли за нещо приятно: за това какво щеше да направи, когато открие Харпунджията.
Мисълта го накара да се отпусне. Докато лежеше, почувства, че му става топло. Отдаде го на лошото проветрение в стаята и на съжалението, което изпитваше за всичко, което се беше случило.
Няколко минути по-късно заспа.
След още няколко минути започна да се поти.
След още няколко се събуди, като дишаше учестено поради недостиг на въздух.
17.
Вашингтон
Понеделник, 16,13 часа
Когато Худ влезе, президентът пишеше върху бяла официална бланка. Покани го да седне. Трябваше да си запише нещо, преди да започнат разговора. Худ безшумно затвори вратата и отиде до едно кафяво кожено кресло срещу бюрото. Изключи мобилния си телефон и седна.