Разделяй и владей
Шрифт:
Одет отново поклати глава. По принцип оперативният агент действаше самостоятелно. Това, което се беше случило с Виктор, показваше само колко опасно е да се работи с друг, дори и за кратко. Дори американецът да се чувстваше добре, тя пак не беше сигурна дали би искала да има партньор. А болен, той щеше да й бъде повече в тежест, отколкото в помощ.
— Добре — каза Одет. Тя обърна гръб на американеца и се отправи към кухнята. — Къде е той?
— Според нас Харпунджията е в хотел „Хаят“ — каза й Орлов. — В момента се опитваме да влезем в компютъра на администрацията. Ще ти съобщя,
— Ще бъда там след десет минути — обеща Одет. — Има ли нещо друго, генерале?
— Само това — каза Орлов. — Никак не ми се ще да те изпращам срещу този човек. Искам и двамата да бъдете много предпазливи.
— Ще внимаваме — увери го Одет. — Благодаря.
Тя затвори и окачи мобилния телефон на колана си. Взе пистолета и един кобур за захващане през глезена от нощната масичка и го постави на крака си. Дългата й полицейска пола закриваше оръжието. Сложи един заглушител в десния си джоб. В болницата беше използвала сгъваем нож, който още беше в левия джоб на полата й. Ако не й потрябваше за самозащита, можеше да го използва и за хвърляне. Ако поради някаква причина бъдеше спряна евентуално от охраната на хотела, Одет можеше да каже, че отива при приятеля си, който при проверката ще се окаже, че вече е напуснал хотела. Можеше да каже също, че е сбъркала вратата, на която е почукала, и че Харпунджията я е нападнал. С нейна помощ, а и като се възползва от информацията, дадена й от Орлов и от американците, полицията можеше да направи връзка между мъртвия и терористичното нападение.
Тя обаче се надяваше, че няма да се наложи да обяснява нищо на когото и да било. Ако успееше да го изненада, Одет можеше да завари Харпунджията сравнително неподготвен.
С леко присвити крака и на пръсти тя стигна до вратата на апартамента. Дървеният под под краката й силно изскърца. Странно, помисли си Одет, досега тук никога не й се беше налагало да пази тишина. До днешния ден никой освен нея не беше лягал в леглото й. Не че съжаляваше за това. Виктор я беше задоволявал напълно.
Отвори вратата. Преди да излезе, погледна към заспалия американец.
Почувства се гузна, че беше излъгала генерал Орлов. Въпреки че в нейната професия лъжата беше нещо нормално, никога не беше лъгала Орлов. За щастие в тази ситуация тя печелеше при всички случаи. Ако успееше да се справи сама с Харпунджията, Орлов щеше да бъде сърдит, но не много. Ако се провалеше, нямаше да бъде жива, за да чуе как ще й се кара.
Одет излезе в коридора и тихо затвори вратата. Ако се провалеше в тази задача, сигурно щеше да слуша укорите на Виктор, и то завинаги.
Тя се усмихна. И в този случай печелеше.
44.
Вашингтон
Вторник 2,08 часа
Един таен агент отвори вратата на Овалния кабинет, за да пропусне Пол Худ. Голямата бяла врата се затвори след него с леко щракване, но звукът се стори много силен на Пол, докато прекосяваше килима пред бюрото на президента. Такива бяха и ударите на сърцето му. Нямаше как да разбере дали Фенуик е самостоятелно действащ негодник, или беше част от екип. При всички случаи обаче щеше да бъде изключително тежка задача да убеди другите,
Атмосферата в стаята беше враждебна. Худ я почувства още преди да види лицата на вицепрезидента, Фенуик и Гейбъл. Никой не се извърна да го погледне, а изражението на президента беше направо сурово. Веднъж Майк Роджърс беше разказал как когато постъпвал в армията, имал командващ офицер, чието лице изразявало открито неодобрение. Гледал го така, сякаш искал да му откъсне главата и да играе с нея футбол.
Лицето на президента имаше същото изражение.
Худ бързо мина покрай столовете, за да стигне до бюрото на президента. През прозорците зад него се виждаше монументът на Вашингтон, ярко осветен от лунната светлина. Видът му разпали у Худ така нужния му кураж.
— Господин президент, господа, съжалявам, че се натрапвам, обаче това не може да чака — каза той.
— При вас нещата никога не могат да чакат — рече Фенуик. Той погледна зелената папка в скута си.
_Изпреварващ удар_, каза си Худ. _Копелето си го бива._ Извърна се и погледна шефа на АНС. Ниският, строен мъж имаше дълбоко хлътнали очи под гъстата, къдрава бяла коса. Белотата на косата му подчертаваше тъмния цвят на очите.
— Вашият екип от край време е известен, че има навика да се хвърля слепешката във всяка криза, господин Худ. И при онази в Северна Корея, и в долината Бекаа в Ливан, и при кризата със заложниците в ООН. Вие сте клечката кибрит, която някой ден ще подпали някое огнище на напрежение.
— Все още нямаме подобен случай — отбеляза Худ.
— Все още — съгласи се Фенуик. Той погледна към Лорънс. — Господин президент, трябва да приключим с прегледа на нашите сведения, за да можете да вземете решение във връзка със ситуацията в Каспийския район.
— Какво общо има Морис Чарлс с тази ситуация? — попита Худ, продължавайки да гледа Фенуик. Не смяташе да му даде възможност да се измъкне.
— Чарлс? Терористът ли? — попита Фенуик.
— Същият — рече Худ.
Не каза нищо повече. Искаше да види каква ще бъде реакцията на другия по-нататък.
Президентът погледна към Фенуик.
— На АНС известно ли е, че Чарлс е замесен в тази работа?
— Да, господин президент, известно ни е — призна Фенуик. — Но не знаем какво е неговото участие. Сега проверяваме.
— Може би аз ще мога да ви насоча в правилната посока, господин Фенуик — обади се Худ. — Морис Чарлс е поддържал връзка с АНС както преди, така и след нападението на иранската петролна платформа.
— Това са глупости! — възмути се Фенуик.
— Сигурен ли сте? — настоя Худ.
— Да! — отвърна рязко Фенуик. — Никой в моята организация не би имал нещо общо с този човек!
Худ очакваше, че Фенуик ще отрича по всякакъв начин обвинението. Обаче нито вицепрезидентът, нито Гейбъл се обявиха в негова защита. Може би защото знаеха, че е вярно?
Худ се обърна към президента.
— Сър, имаме всички основания да вярваме, че Чарлс, т.е. Харпунджията, е замесен в разрушаването на платформата.
— Доказателства от кого? — настоя Фенуик.
— От източници, неподлежащи на съмнение — отвърна Худ.