Разделяй и владей
Шрифт:
Под оцветената в златисто и зелено тента имаше само един човек — портиер в сив блейзър и със сива шапка на главата. Отпред нямаше автобуси за развеждане на гости на хотела из забележителностите на града, но в това нямаше нищо чудно. Обикновено те потегляха до девет сутринта. Туристите, влезли в страната с група, вероятно нямаше да могат да си тръгнат по-рано и беше почти сигурно, че бяха продължили изпълнението на предварителната програма. Освен това уреждането на сметките за престоя обикновено ставаше по обяд. Онези, които наистина имаха желание да си тръгнат, вероятно звъняха по телефоните, за да си направят резервации
„Ама разбира се — помисли си тя. — Телефонът.“
Орлов беше казал, че Харпунджията се е обаждал, използвайки засекретен телефон. Това би могло да означава, че той вероятно не е имал разговори от телефона на хотела. Тя трябваше да търси мъж, наел самостоятелна стая, който няма сметка за водени разговори.
Одет влезе в хотела. Не погледна към рецепцията, когато пресичаше фоайето. Не искаше да рискува да бъде видяна от управителя или някой от служителите, които можеха да я познаят. Първата й работа беше да завие вдясно към коридора, който водеше към помещението на домакинката. Дългата, полупразна стая се намираше на гърба на хотела. Вътре имаше бюро, зад което седеше домакинката, а пред нея бяха наредени картите на стаите за почистване. Зад нея в редица бяха количките на чистачките. От дясната й страна имаше табло, на което бяха закачени ключовете на всички стаи. Най-долу в една редица бяха серийните ключове, които всяка сутрин се раздаваха на чистачките. Оставаха две резервни връзки ключове.
Одет попита възрастната жена дали би могла да й даде още малко шампоан. Усмихвайки се любезно, домакинката стана и отиде при една от количките. Докато беше с гръб, Одет взе едната връзка. Жената се върна с три малки бутилки шампоан. Попита Одет дали има нужда от нещо друго, но тя отговори отрицателно и й благодари. Върна се във фоайето и отиде при телефонните будки, които бяха наредени в една ниша в дъното.
Докато вървеше, мобилният й телефон иззвъня. Бързо влезе в една от будките, затвори вратата и чак тогава се обади.
Орлов й каза, че неговите хора са успели да влязат в компютъра на хотела и че възможностите са пет. Одет си записа имената и номерата на стаите.
— Можем да стесним още малко кръга — каза й Орлов. — Ако някой иска да напусне бързо страната, ще каже, че е от страна, чиито граждани азербайджанците не биха искали да се мотаят наоколо.
— Иранец — рече Одет.
— Не — възрази Орлов. — Иранците могат и да бъдат арестувани. По-вероятно е да се представи за руснак. В хотела те са двама.
Одет каза, че би могла да стесни още повече кръга, като провери дали са водени разговори от телефона на стаята.
— Добре разсъждаваш — каза Орлов. — Изчакай, докато проверяваме. Одет, има и още нещо.
Тя усети как стомахът й се сви. В гласа на генерала имаше нещо.
— Преди няколко минути говорих с господин Батат — каза Орлов.
Одет се почувства така, сякаш беше връхлетяла внезапно върху дебел клон, паднал на земята. Устремът й секна и в главата й нещо започна да пулсира. Мислеше, че беше постъпила правилно, като беше оставила у дома болния човек. Обаче не се беше подчинила на заповедта и не знаеше какво да каже в своя защита.
— Американецът е на път към хотела — продължи спокойно генерал Орлов. — Казах му да те потърси във фоайето. Преди да се опиташ да се справиш с твоя човек, ще трябва да го изчакаш. Разбра ли, Одет?
— Да, господине — отговори тя.
— Добре.
Одет остана да чака, докато хората на Орлов проверяват списъка с регистрациите в хотела. Дланите й се изпотиха не толкова от притеснение, а от това, че я бяха хванали. По природа беше честна жена и държеше на доверието на Орлов. Надяваше се, че той разбира защо беше излъгала. Не беше само за да предпази Батат. Сама можеше да се концентрира по-добре върху изпълнението на задачата, отколкото в компанията на болния мъж.
Според сведенията в компютъра на хотела двама от петимата мъже гости не бяха водили разговори от телефоните на стаите си. Един от тях беше Иван Ганиев — по националност руснак. Орлов й каза, че хората му проверяват и данните в компютъра за почистването на стаите. Според последното съобщение, което беше с вчерашна дата, стаята на Ганиев номер 310 не беше чистена три дни и той беше вътре.
Междувременно Орлов потърси данни за човека с помощта на своя компютър. Те бързо се появиха.
— Ганиев е консултант по телекомуникации, който живее в Москва. Проверяваме адреса му, за да сме сигурни, че не е фалшив. Изглежда, че няма постоянно назначение на работа — каза Орлов.
— Значи няма откъде да проверим личното му досие и биографията му — отбеляза Одет.
— Точно така — съгласи се Орлов. — Регистриран е в Централното техническо бюро за даване на разрешителни, но е известно, че те могат да се вземат и чрез подкуп. Ганиев няма семейство в Москва, няма постоянна месторабота и си получава пощата в пощенска кутия.
В това има логика, помисли си Одет. В пощенската му кутия не се струпваха писма и вестници, а така съседите му не можеха да разберат дали е в града или отсъства.
— Почакай, намерихме адреса му — рече Орлов. За момент той замълча. После каза: — Той е. Трябва да е той.
— Защо мислите така?
— Жилището на Ганиев е на една пресечка от Киевската станция на метрото — каза й Орлов.
— Което означава…?
— Точно там загубихме следите на Харпунджията при други два случая — каза Орлов.
В този миг Батат влезе във фоайето. Изглеждаше така, както Виктор някога след десетрундов боксов мач в армейско аматьорско състезание. Едва се държеше на крака. Той видя Одет и се отправи към нея.
— Изглежда, че това е нашият човек — каза тя. — Ще действаме ли според плана?
Това беше най-трудната част от работата на разузнавача. Да вземе решение на живот и смърт, базиращо се на едно логично предположение. Ако генерал Орлов беше сгрешил, щеше да загине невинен човек. Нямаше да е нито първият, нито последният. Националната сигурност не беше застрахована от грешки. Обаче ако беше прав, можеше да бъде спасен животът на стотици хора. Освен това имаше и възможност Харпунджията да бъде заловен и предаден на азербайджанските власти. Дори и това да можеше да стане, при подобна възможност имаше два проблема. Първият беше, че азербайджанците щяха да разберат коя в действителност беше Одет, а по-лошото беше, че те можеха да не пожелаят да екстрадират Харпунджията. Той беше нападнал иранска петролна платформа, руски сгради и американски посолства. Азербайджанците можеха да пожелаят да се разберат с него. Да го освободят срещу съгласието му да им сътрудничи и да им помогне в извършването на някоя тяхна тайна операция. Москва не можеше да си позволи такъв риск.