Разделяй и владей
Шрифт:
Слухът на Батат беше притъпен, а и от време на време трябваше да примигва, за да вижда по-ясно. Въпреки това следеше внимателно всичко, което го заобикаляше. Асансьорът беше със зелен килим и с полирани медни дръжки. На тавана имаше цяла редица малки ярки електрически крушки. В дъното имаше авариен изход и до него скрита видеокамера.
Вътре бяха само двамата с Одет. Когато стигнаха третия етаж, излязоха навън. Одет хвана ръката на Батат, сякаш бяха млада двойка, която си търси стаята.
Разгледаха номерата на стаите, поставени върху стената пред тях: от 300
— Какво ще правим? — попита Батат.
— Първо трябва да огледаме стълбището — каза Одет. — Искам да съм сигурна, че другият убиец не наблюдава стаята оттам.
— А след това?
— Какво ще кажеш да се ожениш? — попита тя.
— Опитах веднъж, но не ми хареса — рече Батат.
— Тогава сигурно това няма много да ти допадне — отвърна тя. — Ще ти кажа какво съм намислила, когато стигнем стълбището.
Те се отправиха нататък. Стълбите се намираха в противоположния край на коридора. Когато наближиха номер 310, Батат усети как сърцето му започна да бие по-бързо. На дръжката на вратата висеше табела с надпис „Не безпокойте“. В това място имаше нещо опасно. Батат го усети, докато минаваха. Усещането не беше физическо, а душевно. Батат не би могъл да го нарече осезаемо зло, но стаята определено предизвикваше у него чувството, че е леговище на звяр.
Когато стигнаха стълбището, Одет пусна ръката му. Извади пистолета си от кобура и зави заглушителя. След това излезе пред Батат и предпазливо надникна през прозореца в горната част на вратата. Отзад нямаше никой. Одет натисна дръжката и влезе. Батат я последва. Той отстъпи към бетонните стълби и се подпря с една ръка на парапета. Когато не се движеше, се чувстваше по-добре. Одет задържа вратата с крак, за да не се затвори и да останат заключени. Погледна към Батат.
— Сигурна съм, че отвътре стаята на Харпунджията е силно защитена — каза тя. — Тъй като вероятно няма да успеем да влезем, ще се опитаме да го накараме той да излезе.
— Съгласен съм — рече Батат. Беше уморен и замаян и трябваше да полага усилия, за да се съсредоточи. — Какво предлагаш?
— С теб ще инсценираме скандал между любовници — каза тя.
Това изостри вниманието му.
— За какво? — попита той.
— Няма значение — отвърна тя. — Важното е да започнем да спорим коя е нашата стая.
— Единият ще твърди, че е 312, а другият ще настоява, че е 310 — каза Батат.
— Точно така — рече Одет. — След това ще отворим вратата на 310.
— Как?
Одет бръкна в джоба си.
— С това — каза тя и му показа серийните ключове, които беше взела от домакинката. — Ако имаме късмет, Харпунджията ще поиска само да ни прогони.
— Ами какво ще стане, ако някой друг излезе от стаята си и извика охраната на хотела? — попита Батат.
— В такъв случай ще трябва по-бързо да спорим — каза Одет, свали сакото си и го преметна върху ръката, за да скрие пистолета.
Жената, изглежда, започваше да става нетърпелива и малко изнервена. Батат не я обвиняваше. Двамата трябваше да се изправят пред Харпунджията и пред неизвестността. Ако не беше така замаян, сигурно и той освен яд щеше да изпитва и малко страх.
— Целта е да отвлечем вниманието на Харпунджията достатъчно за дълго, за да го убием.
— Разбирам — каза Батат. — Какво искаш да направя?
— Когато отворя вратата, искам да я блъснеш силно навътре — каза тя. — Това ще стресне Харпунджията и ще ми даде време да се прицеля и да стрелям. Когато приключим, ще се върнем при стълбището и ще се махнем.
— Добре — съгласи се Батат.
— Ще можеш ли да се справиш? — попита Одет.
— Мисля, че ще мога да направя това, което искаш — каза той.
Тя кимна и леко му се усмихна, за да го окуражи, а може би по-скоро да окуражи себе си.
Миг по-късно те тръгнаха надолу по коридора.
49.
Санкт Петербург, Русия
Вторник, 11,02 часа
Йосиф Норивски беше връзката на руския Оперативен център с другите разузнавателни служби на страната, а също и с Интерпол. Беше млад, с широки рамене, къса черна коса и издължено, бледо лице. Когато влезе в кабинета на генерал Орлов, лицето му изразяваше нещо средно между недоумение и гняв.
— Нещо не е наред — каза той.
Норивски не разпространяваше информация, ако не беше сигурен в нея. По тази причина всичко, казано от него, прозвучаваше като декларация.
Подаде на Орлов комплект снимки с размер осем на десет. Орлов бързо разгледа единадесетте малко неясни черно-бели фотографии. На тях се виждаха как петима мъже с маски за ски на очите водят шести човек без маска през един коридор със стени от големи сиви тухли.
— Тези снимки са направени от скритите камери на строго охранявания затвор Ленкоран в Азербайджан — обясни Норивски. — Получихме ги преди два дни. Човекът без маска е Сергей Черкасов. От СИС се надяват, че можем да им помогнем да ги индентифицират.
СИС беше Държавната разузнавателна служба на Азербайджан. Те все още поддържаха сравнително тесни връзки с руските разузнавателни служби.
— Какво е заключението ви? — попита Орлов, като приключи с разглеждането на снимките.
— Оръжията, които носят, са автомати „Узи“, иранско производство — каза Норивски. — Те са направени на базата на автоматите, които Иран е купил от Израел преди ислямската революция. Това само по себе си не означава нищо. Иранските търговци на оръжие биха могли да ги продадат на всеки. Обаче вижте как се движат мъжете.
Орлов пак разгледа снимките.
— Не разбирам — каза той.
Норивски се наведе над бюрото и посочи четвъртата снимка.
— Хората със ски маските са оформили около Черкасов един ромб. Първият охранява групата и най-вече бягащия, този отзад следи фланговете. Мъжете от двете страни охраняват лявата и дясната страна. Петият човек, който единствен се вижда на снимки едно и две, върви пред групата, за да охранява пътя за бягство. Според докладите, вероятно е въоръжен с гранатомет. — Норивски се изправи. — Това е стандартната процедура за евакуации на ВЕВАК.