Разделяй и владей
Шрифт:
При второто позвъняване отсреща някой вдигна телефона.
— Ало? — каза гласът.
— Меган, обажда се Пол Худ.
— Пол, къде си? — попита първата дама. — Безпокоях се…
— Намирам се в правителствената зала — каза той. — Меган, слушайте. Фенуик определено е замесен в някакъв заговор. Имам чувството, че той, Гейбъл и някой друг участват в тази работа, която има за цел да злепостави президента.
— Защо някой ще иска да изкара мъжа ми, че не е с всичкия си? — попита тя.
— Защото са пуснали в действие
— Пол, това е чудовищно — каза Меган. — Вицепрезидентът участва ли?
— Възможно е — каза Худ.
— И те очакват нещата да се развият според плановете им, така ли?
— Меган, те са много близо до такъв развой на събитията — каза Худ. — Обстановката в Каспийския район става все по-напрегната и са прехвърлили съвещанията от Овалния кабинет в залата за извънредни ситуации. Нямам право да влизам там.
— Ще се обадя по личния телефон на Майкъл и ще го помоля да те приеме — рече Меган.
— Това няма да е достатъчно — отвърна Худ. — Искам да направите нещо друго.
Меган го попита какво точно и той й каза.
— Добре — рече тя, когато той свърши. — Дай ми само пет минути.
Худ затвори телефона.
Това, което предлагаше, беше потенциално опасна тактика както за него, така и за първата дама и при най-добро стечение на обстоятелствата нямаше да бъде приятно, но беше необходимо.
Худ огледа залата.
Ситуацията беше различна от тази, когато трябваше да освободи дъщеря си. Тогава той беше действал инстинктивно. Трябваше да предприеме нещо, ако искаше тя да оцелее. Нямаше друг избор.
Сега беше друго.
Опита се да си представи какви решения са вземани в тази стая през вековете — решения за обявяване на войни, за депресии, за човешки права и външна политика. Всяко от тях се беше отразило на историята в по-малка или по-голяма степен, но по-важното беше дали са били правилни или погрешни. Всички са изисквали поемането на отговорност. Някой е трябвало да повярва, че е взел правилното решение, трябвало е да рискува всичко, като се започне от кариерата и се стигне до националната сигурност и живота на милиони хора.
Худ имаше намерение да вземе точно такова решение.
Имаше една поговорка, която помнеше още от класната стая в гимназията, където баща му преподаваше гражданско право. Тя беше подходяща за случая: „Първите грешки са на тези, които са ги извършили, а вторите на тези, които са ги разрешили.“ Когато Худ излезе от заседателната зала, той не чувстваше
Чувстваше само, че има привилегията да служи на страната си.
53.
Баку, Азербайджан
Вторник, 11,15 часа
На Морис Чарлс много отдавна не му се беше налагало да се спасява с бягство от тайна квартира. Беше бесен, че трябваше да бяга от място, което внимателно беше подготвил. Но най-вече го беше яд, че трябваше да бяга от някого или от нещо. В момента за него дори нямаше значение как този някой беше открил къде се намира. От акцента им можеше да се заключи, че натрапниците бяха рускиня и американец. Може би Москва и Вашингтон го бяха проследили, без той да знае. Вероятно някъде беше допуснал грешка или я беше направил някой от помощниците му.
Чарлс не вярваше, че двойката беше попаднала там случайно. Когато се регистрираше, беше взел и двата ключа от стая 310. На рецепцията нямаха трети ключ. Когато ключът щракна в ключалката, той се събуди и разбра, че нещо не е наред. Освен това Чарлс видя краката на жената и я чу да говори, когато влезе. Всичко в нея говореше, че е много предпазлива. Ако тя наистина мислеше, че това е нейната стая, щеше да влезе направо вътре и да светне лампата. Жените винаги бързат да докажат, че са били прави.
Въпреки че беше ядосан, Чарлс не се поддаде на гнева. Първата му задача беше да прикрие следите си, за да може да се измъкне. Това означаваше да ликвидира двойката, влязла в неговата стая. Дори и не помисли да се обади на убийците, които беше използвал предишната нощ. Не искаше да се знае, че беше изпаднал в беда. Това щеше да бъде лошо за репутацията му и за бизнеса. Беше огледал добре краката на двойката и панталоните им. Това беше достатъчно, за да ги разпознае. С него бяха пистолетът и ножът му. Нямаше да доживеят до обяд.
Чарлс беше изминал половината път от паркинга, преди да се обърне. Ако двойката го наблюдаваше от прозореца, той искаше те да го видят. Искаше да се спуснат по стълбите, за да му попречат да избяга. Така по-лесно щеше да ги забележи и щеше да разбере дали имат подкрепление. Ако се бяха обадили за помощ, след минути паркингът щеше да се изпълни с коли и хора. Ако това не станеше, той можеше да ги ликвидира и да напусне града с влак, както беше планирал.
След като даде на двойката възможност да го види, Чарлс се отправи обратно към хотела. Влезе през страничната врата, която водеше до редица магазини. Чуха се сирени на приближаващи пожарни коли, но полицейски не се виждаха. Това не означаваше, че Чарлс може да бъде спокоен, но му подсказваше, че жената и мъжът действат без непосредствена подкрепа в хотела. Беше лесно да се скрие в тълпата, която бягаше от пожара. Но първо трябваше да се справи с натрапниците.