Разделяй и владей
Шрифт:
54.
Вашингтон
Вторник, 3,17 часа
При управлението на Хари Труман Белият дом буквално беше съборен и изграден отново заради лошото състояние на вековните дървени греди и вътрешните стени. Семейство Труман се беше преместило в Блеър Хаус на отсрещната страна на улицата и от 1948 до 1952 година бяха издигнати нови основи, а прогнилите дървени греди бяха заменени със стоманени. Подземната част също беше разширена значително, за да се отвори повече място. Всъщност то беше нужно, за да се направят скривалища за президента и неговия екип, както и за техните
Худ отиде при кабинета на вицепрезидента и остана да чака отвън. Малко по-далеч в дъното на коридора седеше агент от охраната. Кабинетът на вицепрезидента беше близо до правителствената зала, където старият Бял дом се свързва с по-новото, построено преди век, западно крило.
Худ постоя там не повече от минута, когато Меган Лорънс пристигна. Първата лейди беше облечена в средно къса бяла пола, червена блуза и син шал. Нямаше почти никакъв грим. От побелялата й коса кожата на лицето й изглеждаше по-тъмна. Агентът от охраната й пожела добро утро, когато тя мина покрай него. Меган се усмихна на младия човек и продължи, хващайки Худ под ръка.
— Благодаря, че дойдохте — каза той.
Меган сложи ръка на рамото му и се обърна към асансьора. Трябваше да бъде плътно до Худ и да говори тихо, защото агентът беше зад тях.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Няма да е лесно — призна Худ. — Още в Овалния кабинет президентът беше много активен. Ако е имал някакви съмнения за способностите си да действа, това, което Фенуик и другите се бяха постарали да направят, е за него най-доброто лекарство. Криза. По-добро от това не биха могли да измислят. Изглежда, че президентът до голяма степен вярва в това, което му казва Фенуик. Той има нужда точно от това. То му помага да се чувства по-уверен.
— Да — каза първата дама, — но всичко това са лъжи.
— Уверен съм, че е така — каза Худ, — но проблемът е, че нямам твърди доказателства.
— В такъв случай кое те кара да смяташ, че те лъжат? — попита първата дама.
— Блъфирах пред Фенуик, когато бяхме сами в правителствената зала. Казах му, че сме заловили терориста, организирал операцията в чужбина. Уведомих го, че той се кани да ни каже за кого е работил, имайки предвид Фенуик. Тогава ми каза, че никога няма да мога да отида с тази информация при президента.
Стигнаха до асансьора. Меган леко натисна с палец зеленото око. Чу се слабо бръмчене.
— Фенуик ще отрече, че те е заплашвал — каза тя.
— Разбира се, че ще отрече — отвърна Худ. — Точно затова сте ми нужна, за да отклоните президента от съвещанието. Кажете му,
— Добре — съгласи се Меган.
Вратата на асансьора се отвори. Първата дама и Худ влязоха вътре. Тя натисна бутона П-1 — подниво първо. Вратата се затвори и асансьорът тръгна.
— Долу има часовой — каза тя. — Той ще трябва да се обади за идването ни. Аз нямам достъп до залата за извънредни ситуации.
— Знам — отвърна Худ. — Да се надяваме, че някой друг вместо Фенуик или Гейбъл ще вдигне телефона.
— И какво ще стане, ако остана сама със съпруга си? — попита Меган. — Ще го извикам, а после?
— Кажете му какво сте забелязала през последните няколко седмици — каза Худ. — Разкажете му честно от какво се страхуваме — че Фенуик го манипулира. Дайте ми време, дори ако това бъдат само два или три часа. Нужни са ми, за да се сдобия с доказателство за спиране на войната.
Асансьорът спря, вратата се отвори. Навън коридорът беше ярко осветен. Стените бяха бели и на тях бяха окачени портрети на видни американски военни, картини от известни битки от времето на революцията до наши дни. Залата за извънредни ситуации се намираше в края на коридора, зад две черни двойни врати. Пред нея на пост стоеше млад, рус морски пехотинец с детско лице, който беше седнал зад бюро вдясно от асансьора. Върху бюрото имаше телефон, компютър и нощна лампа. На метална поставка от лявата му страна имаше няколко монитора.
Часовоят стана и погледна към Худ и Меган.
— Добро утро, госпожо Лорънс — каза той. — Не сте ли подранила за плуването? — рече часовоят и се усмихна.
— Напротив, закъсняла съм, ефрейтор Кейн — каза тя и му се усмихна. — Това е моят гост г-н Худ. Не съм дошла да плувам.
— И аз така си помислих — отвърна той. Часовоят погледна към Худ. — Добро утро, сър.
— Добро утро.
— Ефрейтор, бихте ли позвънили по телефона на президента? — рече Меган. — Кажете му, че искам да говоря с него лично.
— Разбира се — отвърна часовоят. Вдигна телефона и набра номера на залата за извънредни ситуации.
Худ не се молеше често, но сега усети, че се моли някой друг, а не Фенуик и хората му, да вдигне телефона. След малко часовоят каза:
— Първата дама е тук и иска да види президента. — Известно време мълча, а Худ и Меган стояха неподвижни в притихналия коридор. Единственият звук беше едва доловимото бръмчене на мониторите. След миг часовоят вдигна очи. — Не, сър — каза той, — тя е с един господин. Господин Худ. — Ефрейторът пак замълча. Това не беше добър признак. Само някой от хората на Фенуик би задал такъв въпрос.
След няколко секунди часовоят каза:
— Да, сър — и затвори. Надигна се и погледна първата дама. — Съжалявам, госпожо. Казаха ми, че съвещанието не може да се прекъсва.
— Кой го каза? — попита тя.
— Господин Гейбъл.
— Господин Гейбъл се опитва да попречи на господин Худ да предаде важно съобщение на президента — каза Меган, — съобщение, което може да предотврати война. Трябва да се видя със съпруга си.
— Ефрейтор — каза Худ, — вие сте военен. Не трябва да приемате заповеди от цивилен. Настоявам да се обадите отново. Поискайте да говорите с офицер и повторете искането на първата дама.