Рекетьорът
Шрифт:
— Но казахте, че още не знаете. На този етап уверенията ви не означават нищо. В момента единственото сигурно нещо е, че всички замесени ще си спасяват задниците и ще сочат другия за виновник. Вече се започна. Не вярвам на нито една ваша дума, господин Уестлейк. Нито на когото и да било друг.
— Трябва да ни имаш доверие, Макс. Положението е извънредно, може би дори смъртно опасно.
— Вярвах ви до днес сутринта и вижте докъде стигнах. Вече никакво доверие. Нула.
— Трябва да те пазим до процеса, Макс. Разбираш го, нали? След това губим интерес към теб. Но дотогава трябва да бъдем сигурни, че
— Поздравления — казвам и отивам в тоалетната.
Истинската битка започва, когато ги осведомявам, че ще напусна Програмата за защита на свидетелите. Дан Рейнър започва да обяснява колко опасен ще стане животът ми, ако не им позволя да ме откарат поне на хиляда и петстотин километра от тук под ново име. Толкова по-зле. Ще рискувам и ще се крия сам. Уестлейк ме умолява да остана при тях. Показанията ми са от решаващо значение за процеса, без тях няма да има осъдителна присъда. Няколко пъти му напомням, че разполагат със самопризнание, което никой федерален съдия няма да отхвърли. Обещавам да се появя за процеса. Твърдя, че ще съм в по-голяма безопасност, ако никой не знае къде се крия. Прекалено много агенти се стараят да ме закрилят. Рейнър ми напомня неведнъж, че шерифите никога не са губили свидетел, който им е поверен, а имат повече от осем хиляди случая. Аз пък няколко пъти му повтарям, че все някой ще е първата жертва. Но няма да съм аз.
Разговорът често е разгорещен, но не отстъпвам. А те могат само да спорят. Нямат власт над мен. Присъдата ми е отменена, не съм освободен условно. Съгласих се да свидетелствам и наистина възнамерявам да го направя. В споразумението ми ясно е казано, че мога да напусна Програмата за защита на свидетелите когато си пожелая.
— Напускам — заявявам и се изправям. — Ще бъдете ли така добри да ме върнете до колата ми?
Никой не помръдва.
— Какво смяташ да правиш? — пита Рейнър.
— И защо да споделям плановете си с вас?
— Ами апартаментът?
— Ще замина след няколко дни, после е ваш.
— Значи, заминаваш далече? — пита Даяна.
— Не съм го казал. Казах, че напускам апартамента. — Поглеждам към Уестлейк. — И моля ви, престанете да ме следите. Има голяма вероятност някой да следи вас, докато вие следите мен. Оставете ме на мира, ясно?
— Не е вярно, Макс.
— Не знаете кое е вярно. Просто престанете да ме следите.
Разбира се, той не обещава. Бузите му са червени и наистина е ядосан, защото обикновено става каквото каже. Отивам до вратата, отварям я рязко и заявявам:
— Ако никой не ме закара, ще отида пеша.
— Върнете го — нарежда Уестлейк.
— Благодаря — подмятам през рамо и излизам от къщата.
Последното, което чувам, е Рейнър да се провиква:
— Допускаш огромна грешка, Макс.
Пътувам на задната седалка. Двамата агенти мълчат. На паркинга пред фитнес залата слизам, без да обеля и дума. Те потеглят, но надали отиват далече. Качвам се в малкото си ауди, свалям гюрука и отивам да покарам покрай океана по магистрала А1. Отказвам да поглеждам в огледалото за обратно виждане.
Виктор Уестлейк се върна във Вашингтон с правителствения самолет. Когато влезе в кабинета си по тъмно, му съобщиха новината, че съдия Сам Стилуотър не е удовлетворил искането на защитата за недопускане на самопризнанията на Куин Ракър. Не беше изненада, но все пак бе облекчение. Уестлейк се обади на Стенли Мъмфри в Роуаноук и го поздрави. Не осведоми прокурора, че основният им свидетел се кани да напусне Програмата за защита на свидетелите и да потъне в мрака.
26
Спя с пистолет „Берета“, деветмилиметров, закупен законно от мен с разрешително, издадено от щата Флорида. Не съм стрелял от двайсет години, откакто напуснах морската пехота, и нямам желание тепърва да стрелям. Пистолетът е в картонена кутия, която ми служи за нощно шкафче. Друга кутия на пода е пълна с необходимите ми лични вещи — лаптоп, айпад, няколко книги, комплект за бръснене, плик с пари, няколко папки с лични документи и предплатен мобилен телефон с неограничен брой минути и с номер от Маями. Гардеробът ми вече е прибран в евтин куфар, който се побира във възтесния багажник на аудито, и е готов за пътуването. Повечето вещи — пистолета, мобилния телефон, куфара — съм купил неотдавна, в случай че ми се наложи бързо да офейкам.
Е, наложи ми се. Преди зазоряване натоварвам багажа в колата и чакам. За последен път сядам на терасата, пия кафе и съзерцавам как океанът изсветлява до розово и после става оранжев, когато слънцето надниква над хоризонта. Наблюдавал съм го много пъти и никога не ми омръзва. Когато времето е ясно, идеалното кълбо се издига от водата и поздравява: „Добро утро, очаква ни още един прекрасен ден“.
Не съм сигурен накъде съм се запътил и къде ще се озова, но планирам да съм близо до брега, за да може всеки мой ден да започва с това безмълвно съвършенство.
В осем и половина излизам от апартамента и оставям хладилника наполовина пълен с храна и напитки, разнородни чинии и съдове, хубава кафеварка, няколко списания на дивана и малко хляб и крекери в килера. Живях тук четирийсет и шест дни, това беше първият ми истински дом след затвора и ми е мъчно, че си тръгвам. Мислех, че ще се задържа по-дълго. Оставям лампите светнати, заключвам вратата и се питам колко ли още временни скривалища ме чакат, преди да отпадне нуждата да се крия. Подкарвам колата и не след дълго потъвам в натовареното движение на запад към Джаксънвил. Знам, че са там, отзад, но може би не за дълго.
Два часа по-късно навлизам в неравномерно застроения северен край на Орландо и спирам да закуся с палачинки в едно кафене. Храня се бавно, чета вестник и наблюдавам посетителите. Настанявам се в евтин мотел в съседство и плащам в брой за една нощ. Служителката ми иска някакъв документ за самоличност със снимка и аз обяснявам, че предишната вечер в бара съм си изгубил портфейла. Това не й харесва, но пък й харесва да платя в брой, така че защо да се инати. Дава ми ключа и аз отивам в стаята си. С помощта на „Жълти страници“ и на предплатения си мобилен телефон намирам ръчна автомивка, която може да ме вмести за три следобед. Срещу сто деветдесет и девет долара хлапето отсреща обещава колата ми да стане като нова.