Рекетьорът

Гришэм Джон

— Хайде да се махаме от тук.

Едва изговарям думите, и тя посяга към чантата си. Плащам в брой за вечерята и излизаме на паркинга. Не ми се иска да отидем в апартамента й и Ванеса се съгласява. Обяснява, че е доста мъничък и гол. Вземаме си стая в хотел, който съм забелязал по-надолу по улицата, и поръчваме бутилка шампанско. Две хлапета в първата си брачна нощ не биха могли да вложат повече енергия от нас двамата. Толкова много неща имаме да правим, толкова много имаме да наваксваме.

29

Докато Ванеса е на работа, свършвам някои неща в Ричмънд. В един магазин давам седемдесет долара за евтин предплатен мобилен телефон със сто минути за разговор, в друг купувам същия телефон и абонаментен план за шейсет и осем долара. Ще дам единия телефон на Ванеса и ще задържа другия. В някаква дрогерия се зареждам с предплатени кредитни карти. Имам среща със собственика на магазин за камери, който се нарича „видеограф“, но иска твърде много пари. Ако ми провърви и получа от Кули съгласие за интервю, ще ми трябват двама човека — оператор и момче за всичко. Този тип ми заявява, че работи с пълен екип или изобщо не се хваща.

С Ванеса хапваме по един сандвич в деликатесен магазин, недалече от службата й. Вечерта отиваме в някакво бистро в „Керитаун“. Заниманията ни след вечеря са забележително и прелестно сходни с тези от предишната нощ и са в същата хотелска стая. Може да ни стане навик. Плановете ни за третата нощ обаче се провалят от обаждане на сина й. Минавал през града и имал нужда да отседне някъде. Тя допуска, че той ще има нужда и от пари.

Тъкмо приключваме с вечерята, когато мобилният в джоба ми започва да вибрира. На дисплея пише „Неизвестен“, но пък за този телефон всички обаждания са такива. Очаквам важни новини, затова се извинявам на Ванеса и ставам от масата. Във фоайето на ресторанта вдигам.

Смътно познат глас казва:

— Господин Рийд Болдуин, обажда се Нейтън Кули. Получих писмото ви.

Нареждам си да говоря бавно и гърлено.

— Да, господин Кули, благодаря за обаждането. — Разбира се, че е получил писмото ми, иначе откъде ще има телефонния ми номер?

— Кога искате да поговорим? — пита.

— По всяко време. В момента съм във Вашингтон, днес приключихме със снимките. Очаквам кратко затишие, така че в момента е идеално. А при вас?

— Никъде няма да ходя. Как ме намерихте?

— Чрез интернет. В наше време трудно можеш да се скриеш.

— Да, сигурно. Обикновено спя до късно, после работя в бара докъм два след полунощ.

— Какво ще кажете да обядваме утре? — питам го май прекалено нетърпеливо. — Само ние двамата, никакви камери, никакви диктофони, нищо такова. Аз черпя.

Мълчание. Притаявам дъх.

— Ами добре. Къде?

— Това е ваша територия, господин Кули. Вие изберете времето и мястото. Аз ще дойда.

— Добре, на изхода за Радфорд от магистрала Осемдесет и едно има ресторантче, казва се „Спънкис“. Ще ви чакам утре в дванайсет.

— Ще дойда.

— Как ще ви позная? — пита той и аз едва не изпускам телефона.

Проблемът с разпознаването е

много по-сериозен, отколкото си дава сметка Кули. Подложил съм се на операция, която изцяло е променила лицето ми. Бръсна главата си през ден, а брадата — веднъж седмично. Отслабнал съм с десет килограма. Нося очила с червени рогови рамки, черни фланелки, имитации на спортни сака на „Армани“ и платнени обувки, каквито ще намериш само в Маями или в Лос Анджелис. Имам различно име, различен глас и дикция.

Цялата тази шарада е старателно сглобена не за да подвежда хората, които искат да ме следят или да ме убият, а за да скрия истинската си самоличност от вас, господин Нейтън Кули.

— Висок съм метър и осемдесет, чернокож, слаб, с гола глава и ще нося бяла панамена шапка — отговарям му.

— Чернокож ли сте? — изломотва той.

— Да. Проблем ли е?

— Не. Ще се видим утре.

Връщам се на масата, където Ванеса ме чака притеснено.

— Беше Кули — казвам. — Ще се срещнем утре.

— Давай — усмихва се тя.

Довършваме вечерята си и неохотно се сбогуваме. Целуваме се пред ресторанта и се държим като тийнейджъри. Мисля си за нея през целия път до Роуаноук.

Пристигам петнайсет минути по-рано и паркирам така, че да наблюдавам колите, които завиват към „Спънкис“. Най-напред ще видя колата или пикапа му и от това ще разбера много. Допреди шест месеца е бил в затвора, където е лежал малко повече от пет години. Няма баща, майка му е алкохоличка и е завършил само десети клас, така че ще ми е интересно каква кола си е избрал. Възнамерявам, докато разговаряме, да наблюдавам всякакви неща — облекло, бижута, часовник, мобилен телефон.

Движението става по-натоварено с наближаването на обед. В дванайсет и три минути пристига лъскав и чисто нов шевролет силвърадо. Сериозен пикап. Подозирам, че това е Нейтън Кули. Наистина е той и спира от другата страна на паркинга. Озърта се неспокойно, докато върви към входа.

Не съм го виждал от четири години и, изглежда, почти не се е променил. Същото тегло, същата чорлава руса коса, макар че веднъж в затвора си обръсна главата. Поглежда два пъти номерата на колата ми от Флорида, после влиза в ресторанта. Поемам си дълбоко въздух, нахлупвам шапката и тръгвам към вратата. Спокойно, идиот такъв, промърморвам си, понеже вътрешностите ми се преобръщат. Нужни са спокойна ръка и стоманени нерви за онова, което предстои.

Срещаме се във фоайето и си разменяме любезности. Свалям шапката, докато салонната управителка ни води към сепаре в дъното. Сядаме един срещу друг и подемаме разговор за времето. За миг направо съм във възторг от хитростта си. Нейтън разговаря с непознат, а аз разговарям с хлапе, което някога познавах доста добре. Изобщо не подозира: не се взира в очите или в носа ми, не примижава, не повдига вежди, не ми мята озадачени погледи, докато слуша гласа ми. И за щастие не казва: „Напомняте ми за един човек, когото познавах преди време“. Засега нищо.