Рекетьорът
Шрифт:
— Съмнявам се, че камерата ще хареса майка ми — отбелязва той.
— Ще видим.
— Не съм сигурен. Тя вероятно няма да се съгласи. Само някой да спомене за смъртта на Джийн, и тя рухва.
Нейтън облизва пръстите си и си взема още едно крилце.
— Идеално. Точно това искам да уловя във филма.
— За колко време става въпрос? Какво се очаква?
Отхапвам от сандвича си и дъвча известно време, докато размишлявам.
— Може би една година. Искам да приключа със заснемането на целия материал през следващите шест месеца, после ми трябва още
— Аз какво ще спечеля?
— Нищо друго, освен истината и това, че ще разобличиш хората, убили брат ти. Помисли си, Нейтън. Няма ли да ти е приятно да видиш тези копелета обвинени в убийство и тикнати зад решетките?
— Адски ще ми е приятно.
Разгорещено го притискам, очите ми горят.
— Тогава го направи, Нейтън. Разкажи ми историята си. Нямаш нищо за губене, а ще спечелиш много. Разкажи ми за търговията с наркотици, как е съсипала семейството ти, как Джийн се е забъркал в нея, как по тези места това е просто начин на живот, защото щората нямат работа. Не е нужно да споменаваш имена — не искам да навличам неприятности на никого. — Допивам втората си бира. — Къде видя Джийн за последен път?
— Лежеше проснат на земята, с ръце зад гърба, докато му слагаха белезниците. Никой не беше стрелял. Сделката беше провалена, бяха ги арестували. На мен също ми сложиха белезници и ме отведоха и едва тогава чух изстрели. Казват, че Джийн спънал някакъв агент и хукнал към гората. Глупости. Убили са го най-хладнокръвно.
— Трябва да ми разкажеш тази история, Нейтън. Трябва да ме заведеш на местопрестъплението и да я възстановим. Светът трябва да узнае как правителството води борбата срещу наркотиците. То не вкарва хората в затвора, а ги изтребва.
Нейтън си поема дълбоко въздух и оставя мига да отмине. Говоря твърде бързо, твърде много, затова отделям няколко минути на сандвича си. Келнерката пита дали искаме по още една бира.
— За мен, да, ако обичате — казвам и Нейтън бързо следва примера ми.
Дояжда едно крилце, облизва пръстите си и казва:
— В момента семейството ми създава проблеми. Затова се преместих в Радфорд.
Свивам рамене, за да покажа, че проблемът е негов, не мой, но не съм изненадан.
— Ако ми сътрудничиш, а другите ти близки откажат, това ще ти създаде ли още проблеми? — питам го.
— Проблемите са нещо обикновено при семейство Кули — смее се Нейтън. — Ние сме прочути с караниците си.
— Да направим така. Да подпишем споразумение от една страница, което адвокатите ми вече са подготвили и е на толкова простичък език, че не се налага ти да си наемаш адвокати, освен ако не ти е приятно да харчиш пари. В споразумението се казва, че ти, Нейтън Кули, ще ни сътрудничиш изцяло
Той кимва, докато мислено търси капанчета, но Нейтън не е човек, на когото се удава бързо да анализира нещата. Освен това алкохолът го прави нетърпелив. Подозирам, че са му потекли лигите от думата „актьор“.
— Осем хиляди долара? — повтаря той.
— Да, както ти казах, това са нискобюджетни филми. Никой няма да спечели много пари.
Интересното в случая е, че споменах парите преди него. Правя сделката още по-примамлива, като добавям:
— Освен това ще ти пусна още нещичко.
Ще ти пусна още нещичко. Нейтън сигурно си представя нещо различно.
— Искам да кажа, че ще ти дам още малко пари, ако филмът привлече някакви зрители, но не се надявай — казвам. — Не го правиш заради парите, Нейтън. Правиш го заради брат си.
Чинията пред него е пълна с кости. Келнерката ни носи третата бира и раздига остатъците. Важно е да го накарам да продължи да говори, защото не искам да мисли.
— Какъв човек беше Джийн? — питам.
Той клати глава и като че ли ей сега ще ревне.
— По-големият ми брат. Баща ни изчезна, когато бяхме съвсем малки. Бяхме само двамата с Джийн.
Разказва ми няколко случки от детството си, забавни случки за две хлапета, които се мъчат да оцелеят. Допиваме третата си бира и си поръчваме четвърта, но си обещаваме да е последната.
В десет часа на следващата сутрин с Нейтън се срещаме в кафене в Радфорд. Той преглежда договора, задава няколко въпроса и го подписва. Аз се подписвам като вицепрезидент на „Скелтър Филмс“ и му подавам чек за осем хиляди долара. От банковата сметка на компанията в Маями.
— Кога започваме? — пита той.
— Нейтън, аз съм тук и няма да заминавам. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Какво ще кажеш за утре сутрин?
— Дадено. Къде?
— Мислих по този въпрос. Намираме се в Югозападна Вирджиния, където планината е много важно нещо. Всъщност местният пейзаж е тясно свързан с историята. Откъснатостта на планините и така нататък. Мисля, че поне отначало бих искал да сме на открито. Винаги можем да се преместим. В провинцията ли живееш или в града?
— В момента съм под наем съвсем близо до града. От задния ми двор има хубава гледка към няколко възвишения.
— Да отидем да погледнем. Ще дойда в десет сутринта с малък снимачен екип и ще проверим светлината.
— Добре. Говорих с майка ми и тя категорично отказа.
— Може ли аз да поговоря с нея?
— Можеш да опиташ, обаче тя е много корава. Не й допада, че ти или който и да било ще снима филм за Джийн и за семейството ни. Смята, че ще ни представиш като невежи селяци.