Рекетьорът
Шрифт:
Докато слушам този разговор, уж говоря по телефона с офиса ни, но всъщност отсреща няма никого. От време на време изсумтявам и казвам нещо адски мъдро, но предимно слушам, размишлявам и се държа така, като че ли творческият процес е адски натоварващ. Понякога поглеждам към Нейтън. Момчето е вътре с двата крака.
На закуска Гуен бе подчертала, че трябва да говоря колкото се може по-малко, гърлено и бавно и да държа ръцете си далече от лицето. С удоволствие я оставям тя да дърдори — оказа се, че много я бива.
Джийн
Нейтън, вече опитен и харесван актьор, предлага да коленичи до гроба, докато камерата работи, и идеята страшно допада на Гуен. Кимвам от разстояние, притиснал мобилния към челюстта си. Нейтън дори успява да изцеди още няколко сълзи, а Слейд го заснема в много близък план.
За протокола: Уилоу Гап има петстотин жители, но никога няма да ги намерите. Истинският център представлява обрасла с бурени уличка с четири порутени сгради и магазин с пристроена към него поща. Навън се мотаят няколко човека и Нейтън се напряга. Познава тези хора и не иска да го виждат със снимачен екип. Обяснява, че повечето жители, включително неговите близки и приятели, живеят извън града, встрани от тесните междуселски пътища и навътре в долините. Били подозрителни по природа и вече разбирам защо той настоя да ни придружи.
Няма училище, в което да са ходили с Джийн — децата от Уилоу Гап били извозвани с автобуси до съседно градче на един час път.
— Беше лесно да напуснеш — обяснява Нейтън почти на себе си.
Неохотно ни показва малка и празна четиристайна къща, където с Джийн прекарали някога около година.
— Тук за последно съм живял с баща си — казва той. — Бях на около шест, така че Джийн трябва да е бил на десет.
Убеждавам го да седне на разбитите предни стълби и да разкаже пред камерата за всички места, където е живял Джийн. За миг той забравя за блясъка на актьорското изпълнение и се намръщва. Питам го за баща му, но Нейтън не иска да го включва в разговора. Ядосва се и ми повишава тон, после изведнъж отново започва да играе. Няколко минути по-късно Гуен, която е минала на негова страна и го пази от мен, го уверява, че е страхотен.
Крача пред бараката, уж потънал в дълбок творчески размисъл. Най-накрая питам къде живее майка му сега. Той посочва и казва:
— На десетина минути по този път, но няма да ходим там, ясно?
Неохотно се съгласявам и се отдръпвам, за да говоря отново по телефона.
След като два часа се въртим в и около Уилоу Гап, решаваме, че сме видели достатъчно. Давам да се разбере, че не съм много доволен от заснетия материал, и ставам раздразнителен. Гуен прошепва на Нейтън:
— Ще му мине.
— Къде е лабораторията за метамфетамини на Джийн? — питам.
— Няма я — отговаря той. — Изгоря малко след
— Направо страхотно — промърморвам.
Накрая натоварваме всичко и си тръгваме. За втори пореден ден обядваме бургери и картофки близо до изхода за магистралата. Когато отново сме на път, провеждам поредния измислен разговор и пъхвам телефона в джоба си. Обръщам се към Гуен, очевидно със страхотни новини.
— Добре, ето как стоят нещата. Тад е в непрекъснати разговори със семейство Алварес в Тексас и със семейство Маршак в Калифорния. Споменах ти тези два случая, ако си спомняш, Нейтън. Момчето на Алварес е простреляно четиринайсет пъти. Синът на Маршак спял в стаята си в общежитието, когато агентите нахлули и го застреляли още преди да се е събудил. Помниш ли?
Нейтън кимва и шофира.
— Някакъв братовчед на семейство Алварес знаел сносен английски и е склонен да говори. Господин Маршак съди Агенцията и адвокатите са го предупредили да си мълчи, обаче той е адски ядосан и иска публичност. И двамата могат да бъдат в Маями през уикенда, на наши разноски, разбира се. И двамата обаче работят, затова трябва да снимаме в събота. Имам два въпроса към теб, Нейтън: първо, искаш ли да го направиш? И второ, можеш ли толкова скоро?
— Каза ли му за досиетата на Агенцията? — пита Гуен, преди той да отговори.
— Още не. Научих едва днес сутринта.
— За какво става дума? — пита Нейтън.
— Нали ти споменах, че адвокатите ни са подали нужните документи, за да получат копия от досиетата по няколко случая, включително този на Джийн. Вчера федерален съдия от Вашингтон отсъдил в наша полза… донякъде. Можем да видим досиетата, но не можем да ги притежаваме. Така че вашингтонският клон ще ги изпрати до клона си в Маями и ще имаме достъп до материалите.
— Кога? — пита Гуен.
— Най-рано в понеделник.
— Искаш ли да видиш досието на Джийн, Нейтън? — пита Гуен предпазливо, закрилнически.
Той не бърза да отговори, затова се намесвам аз:
— Няма да ни покажат всичко, но ще има много снимки — улики от местопрестъплението, показанията на всички агенти, вероятно показания от информатора, който ви е устроил капана. Ще има балистични доклади, доклад от аутопсията, снимки на тези неща. Много интересно.
Нейтън стисва зъби и казва:
— Искам да го видя.
— Значи, ще дойдеш? — питам.
— Какво имам за губене? — пита той и въпросът му предизвиква сериозен размисъл през следващите няколко минути.
Най-накрая отговарям:
— За губене ли? Ако все още продаваш стока, Агенцията ще те погне с цялата си отмъстителност. Вече сме го обсъждали.
— Не търгувам, казах ви.
— Тогава нямаш нищо за губене. Правиш го за Джийн и за всички жертви на правителството. Правиш го в името на справедливостта.
— Освен това Саут Бийч страшно ще ти хареса — добавя Гуен.