Рекетьорът
Шрифт:
Не след дълго подминаваме и Куба, а в долната част на екрана се появява Ямайка. Двигателите заглъхват леко, започваме дълго спускане. Изгълтвам кафето в отчаян опит да си проясня главата. Следващите двайсет минути ще са от огромно значение и много хаотични. Имам план, но много подробности са извън моя контрол.
Нейтън диша тежко и бавно. Разтърсвам го, но той е в безсъзнание. От десния джоб на възтесните му джинси изваждам ключодържателя му. Освен ключа за пикапа има още шест с най-различна форма. Сигурен съм, че няколко са за резетата и вратите в къщата му. Може би има и два за бара. В левия му джоб откривам стегната пачка — около петстотин долара — и пакетче дъвки.
Отивам в тоалетната и заключвам вратата. Отварям отделението с багажа, дръпвам ципа на ръчната си чанта и изваждам две пликчета с едър надпис „Първа помощ“. Натъпквам ги на дъното на сака на Нейтън и отново затварям ципа. Отивам в пилотската кабина, отмествам черната завеса и се навеждам напред, за да привлека вниманието на Девън. Той бързо сваля слушалките си.
— Виж, онзи тип се напи до припадък — казвам му. — Не мога да го събудя и пулсът му е слаб. Може би ще има нужда от лекар веднага щом кацнем.
Уил чува думите ми дори със слушалки и за част от секундата двамата с Девън се споглеждат. Ако не се спускахме, сигурно един от тях щеше да дойде в салона да види как е Нейтън.
— Добре — казва Девън най-накрая и аз се връщам в салона.
Нейтън прилича на мъртвец, но все пак има пулс. Пет минути по-късно се връщам в пилотската кабина и докладвам, че той диша, но не мога да го събудя.
— Идиотът изпи почти цяло шише текила за по-малко от два часа — казвам и двамата клатят глави.
Кацаме в Монтего Бей и минаваме покрай самолетите на пътнически авиокомпании на изходите към главната зала. На юг виждам още три джета, спрели на частния терминал. Има и линейки с червени светлини, които очакват Нейтън. Нуждая се от хаоса, за да изчезна лесно. Изобщо не съм трезвен, но адреналинът ми се е вдигнал и съм в състояние да разсъждавам ясно.
Когато двигателите спират, Девън скача и отваря вратата. Приготвил съм куфарчето и пътната си чанта върху креслото, за да са ми под ръка при първа възможност, но освен това се суетя и край Нейтън.
— Изчакай имиграционните — казва Девън.
— Разбира се.
В салона се появяват двама намръщени служители от ямайските имиграционни служби, които ме измерват с гневни погледи.
— Паспортът, ако обичате — казва единият и аз му подавам паспорта си. Той го проверява и казва: — Моля, напуснете самолета.
Бързо слизам по стълбичката, където друг служител ми нарежда да почакам. На борда се качват двама медици, вероятно за да се погрижат за Нейтън. Линейка се приближава на заден до стълбичката, пристига и полицейска кола с включени светлини, но без сирена. Правя крачка назад, после още една. Възниква спор как да свалят пациента от самолета и всички — медиците, имиграционните, полицията, — изглежда, са на различно мнение. Най-накрая решават да не използват носилка, така че на практика издърпват Нейтън навън и го помъкват по стълбичката. Тялото му е отпуснато и безжизнено и ако тежеше повече от седемдесет килограма, спасителната операция щеше да е затруднена. Докато го вкарват в линейката, на вратата се появява сакът му и служителят от имиграционните служби разпитва Девън за него. Пилотът обяснява на служителя, че сакът „Адидас“ е на пътника, който е в безсъзнание, и багажът накрая се озовава в линейката при Нейтън.
— Трябва да тръгвам — казвам на най-близкия полицай и той ми посочва входа на частния терминал.
Влизам точно когато откарват Нейтън. Поставят печат в паспорта ми, куфарчето и чантата минават на скенер. Служителят ми казва да изчакам отпред във фоайето и докато го правя, виждам Уил и Девън да водят напрегнат разговор с ямайските власти. Сигурно им се иска да ми зададат някои трудни въпроси, затова предпочитам да ги избегна. Едно такси минава през изхода и спира под терасата пред главния вход. Задният прозорец се смъква и аз виждам скъпата Ванеса да маха неистово. Когато край мен няма хора, излизам от терминала, скачам в таксито и отпрашваме.
Взела е стая в евтин хотел на пет минути път. От балкона на третия етаж виждаме летището и самолетите, които излитат и кацат. Чуваме ги, легнали в леглото. Изтощени сме и едва се държим, но за сън и дума не може да става.
34
Виктор Уестлейк се опитваше да спи до късно в събота сутринта, но след второто обаждане стана и си направи кафе. Тъкмо обмисляше да дремне на канапето, когато трето позвъняване го стресна и напълно го разбуди. Беше заместникът му Фокс, който в момента следеше случая „Банистър/Болдуин“ и очакваше някакво развитие. Повече от две седмици нямаше нищо.
— Ето и последната информация — съобщи му Фокс. — Болдуин е напуснал Роуаноук вчера следобед с частен джет и е отлетял за Ямайка.
— Частен джет ли? — повтори Уестлейк, като си мислеше за парите от наградата и за колко ли време щяха да му стигнат, ако Болдуин продължаваше да ги пилее така.
— Да, сър, Чалънджър шестстотин и четири, нает от компания в Роли.
Уестлейк се замисли.
— Какво е търсел в Роуаноук? Странно.
— Да, сър.
— Той не беше ли в Ямайка преди няколко седмици? По време на първото си излизане от страната?
— Да, сър. Летя от Маями до Монтего Бей, прекара там няколко дни и после замина за Антигуа.
— Явно обича островите — заключи Уестлейк и се пресегна за кафето си. — Сам ли е?
— Не, сър. Пътува с мъж на име Натаниъл Коули, поне така е по паспорт. Изглежда, Коули пътува с фалшиви документи.
Уестлейк остави недокоснатото кафе на плота и закрачи из кухнята.
— Този тип е минал границата с фалшив паспорт?
— Да, сър. Но не забравяйте, че става дума за частен самолет и че властите всъщност не са проверили паспорта. Разполагали са само с копие, изпратено от компанията за чартъри, и са го сверили със забранения списък. Напълно рутинно.
— Напомни ми да променим тази рутина.
— Добре, сър.
— Въпросът е какво си е наумил Болдуин, нали така, Фокс? Защо наема частен самолет и защо пътува с човек с фалшив паспорт? Можеш ли скоро да намериш отговори на тези въпроси?
— Ако ми заповядате, сър. Сигурен съм, че не се налага да ви напомням колко обидчиви са ямайците.
— Не, не се налага.
Не всички битки от войната с наркотиците се водеха между ченгетата и трафикантите. Ямайците, подобно на много други полицейски служби на Карибите, отдавна роптаеха срещу натиска от страна на американските власти.