Рекетьорът
Шрифт:
Чартърната компания ми изпрати по имейл копие от маршрута ни и самолетът по график трябва да бъде „репозициониран“ в Роуаноук в три следобед. Той каца на минутата и се придвижва към терминала. Предстоящото приключение едновременно ме вълнува и напряга. Изчаквам половин час, преди да звънна на чартърната фирма в Роли и да обясня, че ще се забавя докъм седем часа.
Часовете се точат и аз се боря със скуката. В шест влизам в терминала, разпитвам и се срещам с един от пилотите, Девън. Пускам в действие чара си и с Девън разговаряме като стари приятели. Обяснявам, че спътникът ми Нейтън е герой на един от филмите ми и че заминаваме да
Другият пилот, Уил, е в кабината и чете вестник, когато аз за пръв път през живота си се качвам на частен самолет. Ръкувам се с него като политик и коментирам смайващия брой екранчета, превключватели, уреди, циферблати и така нататък. Девън ме развежда. Зад пилотската кабина има малка кухня, обзаведена с микровълнова, мивка със студена и топла вода, зареден бар, чекмеджета със съдове и голям хладилен шкаф, където ни очаква бирата. Специално поръчах два вида — алкохолна и безалкохолна. Зад едната врата има различни закуски, ако огладнеем. Няма да ни сервират вечеря, понеже не исках на борда да има стюардеса. От чартърната компания настояха, че собственикът на самолета държи на присъствието на стюардеса, но аз ги заплаших, че ще откажа поръчката. Те отстъпиха, така че на това пътуване на юг ще сме само двамата с Нейтън.
Кабината е обзаведена с шест големи кожени кресла и малко канапе. Интериорът е в меки землисти тонове и много изискан. Плюшеният килим е безупречно чист. Има най-малко три екрана за филми и както гордо изтъква Девън, съраунд система. От кабината отиваме в тоалетната, после — в багажното. Пътувам само с един сак и Девън го поема. Поколебавам се, като че ли съм забравил нещо.
— Имам в чантата няколко дивидита, които може да ми потрябват — обяснявам му. — Може ли да ги взема по време на полета?
— Разбира се, няма проблем. Багажното също е херметизирано, така че ще имате достъп.
— Чудесно.
Разглеждам самолета още половин час, после започвам да си поглеждам часовника, все едно се дразня на мудността на Нейтън.
— Хлапето е от планините — обяснявам на Девън, докато седим в кабината. — Съмнявам се, че изобщо някога се е качвал на самолет. Малко е простоват.
— Какъв филм снимате? — пита Девън.
— Документален. За производството на метамфетамини в Апалачите.
Двамата с Девън се връщаме на терминала и продължаваме да чакаме. Забравил съм нещо в колата си и излизам от сградата. След броени минути виждам новия пикап на Нейтън да влиза в паркинга. Паркира бързо и изскача нетърпеливо навън. Носи отрязани джинси, бели маратонки „Найки“ на босо, шофьорско кепе с козирка и, най-прелестното от всичко, хавайска риза в оранжево и розово с разкопчани най-малко две горни копчета. Изважда от багажника натъпкан сак „Адидас“ и се втурва към терминала. Пресрещам го и се ръкуваме. Държа документи.
— Съжалявам за забавянето — казвам, — но самолетът вече е тук и сме готови да отлетим.
— Няма проблем. — Очите му са мътни и долавям лек бирен дъх. Чудесно!
Въвеждам го вътре и се запътваме към рецепцията, където Девън флиртува със служителката. Водя Нейтън до прозорците и му посочвам самолета.
— Този е нашият — казвам гордо. — Поне за уикенда.
Той се заплесва по самолета, докато Девън се приближава към нас. Бързо му пъхвам
— Добре дошли на борда.
— Готови ли сме да потегляме? — питам.
— Последвайте ме — казва Девън и на излизане от терминала аз възкликвам:
— Напред към плажа!
На борда на самолета Девън взема сака „Адидас“ и го оставя в багажното. Нейтън се отпуска в едно от кожените кресла и се възхищава на интериора. Аз съм в кухничката и наливам първите бири — истинска за Нейтън и безалкохолна за мен. Като са в леденостудени халби, разликата не личи. Закачам се с Девън, докато той ни обяснява какво да правим при спешен случай, понеже се притеснявам да не би да спомене накъде летим. Той не споменава и когато се оттегля в кабината и си закопчава колана, аз си отдъхвам. Двамата с Уил ни правят знак с вирнати палци и включват двигателите.
— Наздраве — казвам на Нейтън, чукваме чашите си и отпиваме. Отварям махагоновата масичка помежду ни.
Когато самолетът се плъзва по пистата, питам:
— Обичаш ли текила?
— Да, мамка му! — отговаря той, вече в купонджийско настроение.
Аз ставам, отивам в кухничката, вземам една бутилка от седемстотин и петдесет милилитра „Куерво Голд“ и две чашки и ги стоварвам върху масата. Сипвам два шота и ги изпиваме, после се наливаме с още бира. Главата ми се замотава още преди да излетим. След като лампичката за коланите угасва, нося по още една бира и обръщаме по още един шот. Шотове и бира, шотове и бира. Запълвам празнините в разговора с дрънканици за филма и колко въодушевени са засега финансовите ни партньори. Нейтън скоро се отегчава, затова му съобщавам, че имаме уговорена късна вечеря и че една от младите дами там е приятелка на моя приятелка и е най-страхотното парче в Саут Бийч. Гледала е част от заснетия материал и иска да се запознае с Нейтън.
— Носиш ли си дълги панталони? — питам го.
Допускам, че сакът „Адидас“ е пълен със също толкова изискано облекло, колкото това, което виждам.
— О, да, нося си всякакви неща — отговаря той, а езикът му набъбва с всяка изминала минута.
По средата на бутилката с текила поглеждам навигационната карта на дисплея и оповестявам:
— Остава ни само час до Маями. Наздраве!
Гаврътваме по още един шот, после аз пресушавам халба безалкохолна бира. Тежа поне петнайсет килограма повече от Нейтън, половината ми питиета са безалкохолни, но зрението ми вече е замъглено, докато минаваме на единайсет хиляди и петстотин метра над Савана. А той направо се отрязва.
Продължавам да наливам, а Нейтън не дава никакви признаци за намаляване на темпото. Докато прелитаме над предишното ми свърталище в Нептюн Бийч, приготвям последните питиета. В халбата с бира на Нейтън пускам две таблетки хлоралхидрат по петстотин милиграма всяка.
— Да им видим сметката! — стоварвам халбите върху масичката и двамата ги надигаме.
Аз не бързам и Нейтън печели състезанието. Трийсет минути по-късно той е мъртъв за света.
Следя къде се намираме на екранчето до кухнята. Сега сме на дванайсет хиляди метра височина. Маями се вижда, но не се спускаме. Вдигам Нейтън от креслото му и го замъквам на канапето, където го слагам да легне и проверявам пулса му. Наливам си чаша кафе и наблюдавам как Маями потъва в далечината под нас.