Рекетьорът
Шрифт:
— Обърнете се, господине — повтори Фримонт, но Нейтън не се подчини.
Вместо това закрещя още по-силно:
— Рийд! Ще ти дам да се разбереш за този номер! Хубава шега! Чувам те как се смееш отвън!
Другите двама полицаи пристъпиха напред и го хванаха за ръцете. Нейтън мъдро проумя, че няма смисъл да се съпротивлява. Щракнаха му белезниците и го изведоха от стаята в коридора. Той се въртеше като обезумял, озъртайки се за Рийд или за някой друг, който да се намеси и да сложи край на цялото безумие. Минаха покрай стаи с отворени врати, малки стаи с две и три легла, почти долепени едно до друго. Минаха покрай пациенти в кома върху носилки покрай стените,
Такси откарва Ванеса до летището, където тя ще се качи на полета до Атланта в 9:40 ч. Трябва да пристигне в Роуаноук в 6:50 ч. вечерта. Ще отиде с кола до Радфорд и ще се настани в мотел. След няколко дни ще се присъединя към нея.
Вземам друго такси до центъра на Монтего Бей. За разлика от столицата Кингстън, която е на триста години, Монтего Бей е нов град, развил се, когато курортите, хотелите, вилите и търговските зони се разпрострели навътре, далече от океана, и накрая се слели с жилищните квартали. Няма главна улица, няма централен площад или внушителна съдебна сграда. Правителствените постройки са пръснати на голяма територия, както и повечето бизнес сгради. Шофьорът ми намира кантората на господин Рашфорд Уотли. Плащам му и бързо се качвам по стълбите до площадката на етажа, където няколко адвокати държат отделни малки офиси. Господин Уотли ми обясни по телефона, че рядко работи в събота, но за мен ще направи изключение. Рекламата му в справочника „Жълти страници“ изтъква трийсетгодишен опит в наказателните дела. Докато се ръкуваме, усещам, че той е приятно изненадан от факта, че и аз съм чернокож. Вероятно ме е мислел за поредния американски турист.
Сядаме в скромния му кабинет и след размяната на обичайните любезности минавам на въпроса. Почти. Той предлага да прескочим формалностите и да си говорим на малко име. Така че си говорим на Рийд и Рашфорд. Бързо му представям биографията си като автор на филми, запознавам го с настоящия си проект, в който участва човек, наречен Нейтън Коули, и така нататък, но не след дълго се отклонявам от темата. Съобщавам на Рашфорд, че двамата с Нейтън сме пристигнали в Ямайка да се позабавляваме. Той се е напил и е припаднал в самолета, поради което пристигането ни е било свързано със спешен случай. Не съм сигурен, но подозирам, че Нейтън се е опитал да пренесе тайно наркотици и е имал пистолет. Успял съм да се измъкна в бъркотията миналата вечер. Затова искам да наема Рашфорд по две причини: първата и по-важната е да представлява мен и да ме измъкне от кашата, в която току-виж съм се оказал замесен; втората — да звънне тук-там, да използва връзките си и да се осведоми за Нейтън и за обвиненията срещу него. Искам Рашфорд да го посети в затвора и да го увери, че правя всичко възможно да уредя освобождаването му.
Рашфорд ме уверява, че няма проблем. Уговаряме хонорара му и аз плащам в брой. Той веднага вдига телефона и се свързва със свои хора в митницата и в полицията. Не знам дали не ми устройва представление, но този човек май познава доста хора. След един час се извинявам и излизам навън да си взема нещо безалкохолно. Когато се връщам в кантората му, Рашфорд още говори по телефона и пише нещо в един бележник.
Чета списание във фоайето под шумен вентилатор на тавана, когато Рашфорд излиза и сяда на бюрото на секретарката
— Приятелят ви здраво е загазил — осведомява ме той. — Първо, опитал се е да влезе в страната с фалшив паспорт.
Сериозно ли, Раш! Слушам го внимателно.
— Вие знаехте ли? — пита ме той.
— Не, разбира се — отговарям.
Допускам, че Рашфорд никога не е наемал частен самолет и няма представа какви документи са необходими.
— Но има и още по-лошо — продължава той. — Опитал се е да вкара незаконно пистолет и четири килограма кокаин.
— Четири килограма кокаин — повтарям с възможно най-шокирано изражение.
— Намерили праха в два найлонови комплекта за първа помощ в сака му заедно с малък пистолет. Какъв глупак!
Клатя невярващо глава.
— Спомена, че смята да си купува наркотици, когато пристигнем тук, но не каза нищо за контрабанда.
— Колко добре познавате този господин? — пита Рашфорд.
— Запознахме се преди няколко седмици. Не сме близки. Знам, че има проблеми, свързани с наркотиците, в Щатите, обаче не подозирах, че е идиот.
— Е, такъв е. И вероятно ще прекара следващите двайсет години в някой от нашите прекрасни затвори.
— Двайсет!?
— Пет за кокаина и петнайсет за пистолета.
— Това е възмутително! Трябва да направите нещо, Рашфорд!
— Възможностите ни са ограничени, но ще видим какво може да се направи.
— Ами аз? С мен как стоят нещата? Митничарите провериха багажа и всичко си беше наред. Не съм съучастник или виновен за нещо, нали?
— За момента не сте, но ви съветвам да си заминете възможно най-бързо.
— Не мога да тръгна, преди да видя Нейтън. Трябва да помогна на този човек, нали разбирате?
— Не можете да направите много, Рийд. Намерили са кокаин и пистолет в багажа му.
Започвам да крача из стаята, умислен и разтревожен донемайкъде. Рашфорд ме наблюдава известно време и казва:
— Вероятно ще ми позволят да се срещна с господин Коули. Познавам момчетата в затвора, постоянно се виждаме. Наели сте подходящия адвокат, Рийд, но пак ви повтарям, не знам какво може да се направи.
— Колко често се случва… да арестуват американски туристи за наркотици тук?
Той се замисля и отговаря:
— Непрекъснато, но не така. Залавят американците на излизане, а не докато вкарват стоката. Много е необичайно, но обвиненията, свързани с дрогата, не са толкова сериозни. Тук сме либерални към наркотиците, но строги към оръжията. Законите ни са много сурови, особено за пистолетите. Какво си е въобразявало това момче?
— Не знам.
— Позволете да отида да го видя и да осъществим контакт.
— И аз трябва да го видя, Рашфорд. На всяка цена го уредете. Свържете се с приятелите си в затвора и ги помолете.
— Може да потрябват малко пари.
— Колко?
— Немного — свива рамене той. — Двайсетина долара.
— Дадено.
— Да видим какво мога да направя.
35
Пилотите звънят на мобилния ми телефон, но аз не вдигам. Девън ми оставя четири обезумели съобщения на гласовата поща все в един дух: полицията е задържала самолета и на пилотите е казано, че не могат да напуснат острова. Настанени са в „Хилтън“, но никак не им е забавно. От централата им в Роли вдигат врява и всички настояват за отговори. Пилотите ще операт пешкира, задето са представили фалшив паспорт, и вероятно ще си изгубят работата. Собственикът на самолета заплашвал и така нататък, и така нататък.