Рекетьорът
Шрифт:
— Каква е тази простотия за фалшивия паспорт?
— Моя грешка. Много често летим до международното летище на Маями и много пъти искат паспорт дори за вътрешните полети, особено с частен самолет. Мисля, че е заради нарковойните през осемдесетте години, когато с частни самолети летели наркобароните и техните хора. Сега, с войната срещу тероризма, също искат паспорт. Не е задължително да имаш, но помага. Намерих един тип във Вашингтон, който срещу сто долара изработва фалшив паспорт за една нощ, и го помолих да ти направи, в случай че ти потрябва. Изобщо не подозирах, че ще стане проблем.
Клетият Нейтън не знае на какво да вярва. Имам предимството на няколкомесечната подготовка.
— Повярвай ми, Нейтън, фалшивият паспорт е най-малкият ти проблем.
— А откъде се взеха коката и пистолетът? — пита той.
— Полицията — подмятам небрежно, но уверено. — Не си бил ти, не съм бил и аз, това стеснява кръга на заподозрените. Според Рашфорд не е необичайно за острова. Частен джет от Америка пристига с двама богаташи на борда — няма как да не са богати, иначе щяха ли да бръмчат на хубав самолет! Един от богаташите толкова се е гипсирал, че не знае и задникът му къде е. Пиян до козирката. Смъкват трезвия от самолета и разсейват пилотите с бумащина, а в подходящия момент подхвърлят наркотика. Прах в пликче, проста работа. Няколко часа по-късно ямайското правителство официално задържа самолета, а трафикантът е арестуван. Всичко е за пари, пари в брой.
Нейтън поглъща информацията, забол поглед в босите си стъпала. По розово-оранжевата му хавайка има петна от кръв. Дланите и ръцете му са издрани.
— Може ли да ми намериш нещо за ядене, Рийд? Умирам от глад. Преди един час ни дадоха обяда — не можеш да си представиш каква гадост, обаче преди да хапна и залък, един от съкилийниците ми реши, че на него му е нужен повече, отколкото на мен.
— Съжалявам, Нейтън, ще видя дали Рашфорд няма да може да подкупи някой надзирател.
— Моля те — изломотва той.
— Искаш ли да се обадя на някого у дома? — питам.
Той клати глава.
— На кого? Единственият човек, на когото имам някакво доверие, е управителят на бара ми. Но подозирам, че краде. Откъснал съм се от семейството си, пък и те надали щяха да помогнат. Не могат. Дори не знаят къде е Ямайка. Не съм сигурен, че аз самият ще я намеря на картата.
— Рашфорд допуска, че може да ме обвинят като съучастник, така че току-виж съм дошъл да ти правя компания.
— Може би ще оцелееш, защото си черен и си в добра форма — клати глава Нейтън. — Кльощав бял няма никакъв шанс. Щом влязох в килията, някакъв едър мъжага заяви, че много харесва маратонките ми. И вече ги няма. Друг иска да му дам пари назаем, а когато обяснявам, че нямам, ме кара да му обещая, че скоро ще намеря. Така се стигна до първия бой, когато поне трима от тези боклуци направо ме премазаха. Помня, че чух надзирателят да се смее и да подмята, че белият не може да се бие. Мястото ми на пода е точно до тоалетната, а тя е просто дупка, все едно клозет в двора. Гърлото ми се стяга и ми се повдига от вонята. Помръдна ли няколко сантиметра, навлизам в нечия територия и се започва бой. Няма климатик и е като в пещ. Петнайсет мъже на тясно, всичките гладни, жадни и потни, никой не може да мигне. Не мога да си представя какво ще е довечера. Моля те, Рийд, измъкни ме оттук.
— Ще се опитам, Нейтън, но има вероятност тези типове да тикнат и мен зад решетките.
— Просто направи нещо, моля те.
— Виж, Нейтън, вината е изцяло моя. Това са само празни думи, но откъде можех да допусна, че ще попаднем на буря? Глупавите пилоти трябваше да ни кажат какво е времето, преди да отлетим, или да кацнат някъде в Америка, или да са заредили повече гориво. Ще съдим копелетата, когато се приберем у дома, нали?
— Както кажеш.
— Нейтън, ще направя всичко възможно
— Май да. Просто не мога да повярвам, Рийд. По това време вчера си бях в бара, пиех си бира с готина мацка и се фуках, че заминавам за Маями за уикенда. А виж ме сега — тикнат в мръсен пандиз с шайка ямайци, които само чакат да ми разгонят фамилията. Прав си, Рийд, ти си виновен. Ти и тъпият ти филм. Изобщо не биваше да ти се връзвам.
— Съжалявам, Нейтън, повярвай ми, съжалявам.
— Има защо. Просто направи нещо, Рийд, и то бързо. Няма да издържа дълго тук.
36
Рашфорд ме откарва до хотела ми и в последния момент любезно ме кани на вечеря. Жена му готвела страхотно и те много щели да се радват да им гостува толкова изтъкнат автор на филми като мен. Изкушавам се да приема, най-вече защото няма какво да правя през следващите осемнайсет часа, но се измъквам с плоското извинение, че не ми е добре и имам нужда от сън. Живея в лъжа и последното, от което имам нужда, е дълъг разговор за живота ми, за работата и за миналото ми. Подозирам, че сериозни хора ще тръгнат по следите ми и ще душат, затова, ако изпусна някоя грешна дума, току-виж ми се върнало тъпкано.
Юли е, туристическият сезон е приключил и хотелът не е пълен. Има малък басейн с бар на сянка и аз прекарвам следобеда под чадъра, чета романа на Уолтър Мозли и пия „Ред Страйп“. Чудна бира!
Ванеса каца в Роуаноук в седем в събота вечерта. Изтощена е, но за почивка не може да става и дума. През последните четирийсет и осем часа е шофирала от Радфорд до Вашингтон и Роуаноук, летяла е от Роуаноук до Ямайка и обратно през Шарлът, Атланта и Маями. С изключение на неспокойните три часа почивка в леглото в Монтего Бей и няколко кратки дремвания в самолета изобщо не е спала.
Напуска терминала с малкия си сак и без да бърза, намира колата си. Както винаги, забелязва всичко и всеки наоколо. Надали някой я следи, но на този етап от проекта проверяваме всичко. Поема по магистралата от летището и си взема стая в „Холидей Ин“. Поръчва си вечеря в стаята и я изяжда на прозореца, докато слънцето залязва. В десет часа ми се обажда — разговаряме кратко и кодирано. Използваме третия или четвъртия си предплатен мобилен телефон и вероятността някой да ни подслушва е нищожна, но и в този случай не рискуваме. Завършвам с лаконичното:
— Продължаваме по план.
Ванеса се връща на летището и паркира до пикапа на Нейтън. Късно в събота вечерта е, няма частни полети и никакво движение по празния паркинг. Тя слага тънки кожени ръкавици, отваря вратата с ключовете на Нейтън и потегля. Ванеса за пръв път шофира такава кола и много внимава. Малко по-надолу по пътя спира на паркинга на ресторант за бързо хранене и наглася седалката и огледалата. През последните пет години кара малка японска кола, затова промяната е голяма и притеснителна. Изобщо не можем да си позволим хлътнал калник или преследване от кола с примигващи сини светлини. Накрая Ванеса стига до междущатска магистрала 81 и поема на юг, към Радфорд, Вирджиния.