Рекетьорът

Гришэм Джон

Не след дълго стана ясно, че „Албърта Майнс“ е консорциум от минни компании от САЩ, Австралия, Русия и Канада. Оценката на евентуалната стойност на залежите само във Вирджиния варираше от петнайсет до двайсет милиарда долара.

При произволната процедура за избор на съдия, която беше в сила тогава, делото бе възложено на Маккей от Линчбърг, който беше на осемдесет и четири години и страдаше от деменция. Той се отказа по здравословни причини. Следващият беше Реймънд Фосет, който нямаше основателна причина да се измъкне. Ответник по делото беше щатът Вирджиния, но скоро се включиха и мнозина други. Сред тях бяха големи и малки градове и окръзи, разположени

върху залежите, както и няколко собственици на земя, които не желаеха да участват в разрухата. Делото се разрасна до огромен и объркан съдебен спор, в който участваха повече от сто адвокати. Съдия Фосет отхвърли първоначалното искане за прекратяване на делото и нареди принудително представяне на огромен обем от писмени доказателства. Не след дълго той посвети деветдесет процента от времето си на този проблем.

През 2004 г. ФБР влезе в живота ми и аз изгубих интерес към делото за добива на уран. Оказах се изправен пред по-спешни проблеми за решаване. Процесът ми започна през октомври 2005 г. във Вашингтон. Дотогава делото на „Албърта Майнс“ се гледаше вече цял месец в претъпканата съдебна зала в Роуаноук. Не давах и пет пари какво ще стане с урана.

След процес, продължил три седмици, бях осъден на десет години затвор. А след процес, продължил десет седмици, съдия Фосет отсъди в полза на „Албърта Майнс“. Нямаше как да има връзка между двете дела, поне така си мислех аз на път за затвора.

Скоро обаче се запознах с човека, който в крайна сметка щеше да убие съдия Фосет. Известна ми е самоличността на убиеца, мотивът му също ми е известен.

Именно мотивът озадачаваше ФБР. През седмиците след убийството специалният екип се съсредоточи над жалбата на „Албърта Майнс“ и разпита десетки хора, свързани с процеса. Появиха се няколко радикални екологични групировки, които действаха в периферията. Навремето ФБР строго ги държеше под око. Фосет получи смъртни заплахи, а по време на процеса го местеха на различни места с цел безопасност. Заплахите бяха разследвани основно, нито една от тях не се оказа достоверна, но съдията остана под охрана.

Надали мотивът бе сплашване. Фосет бе взел решение и макар еколозите да го ненавиждаха смъртно, той вече бе успял да навреди. През 2009 г. присъдата му бе потвърдена от Четвърти апелативен съд и делото отиде във Върховния съд. Преди да приключат обжалванията, уранът оставаше недокоснат.

Мотивът бе отмъщение, но ФБР не обели и дума. Някои репортери използваха фразата „наемен убиец“, но очевидно единственото им основание бе професионализмът на убийствата.

С оглед на местопрестъплението и празния сейф, който е бил толкова старателно скрит, по-вероятният мотив според мен е обир.

Имам план, който кроя от години. Това е единственият начин да се измъкна от затвора.

5

Всеки физически здрав затворник трябва да работи нещо, а Управлението на затворите контролира размера на заплащането. През последните две години съм библиотекар и получавам трийсет цента на час. Около половината от тези пари заедно с чековете от баща ми са под надзора на Програмата за финансова отговорност на затворниците. Управлението на затворите взема парите и с тях плаща всички дължими глоби и обезщетения. Освен на десет години затвор съм осъден да заплатя и около сто и двайсет хиляди долара. При надница трийсет цента на час ще ми трябва време до края на века, че и още.

Другите възможни професии тук са готвач, мияч на чинии, чистач на маси, мияч на под, водопроводчик, електричар, дърводелец, чиновник, дневален, работник в пералнята, бояджия, градинар и учител. Смятам се за щастливец. Работата ми е една от най-хубавите и не ме задължава да чистя след другите. Понякога преподавам история на затворниците, които се опитват да вземат диплома за средно образование. За учителстването получавам по трийсет и пет цента на час, но по-високото заплащане не ме изкушава. Намирам заниманието за много потискащо предвид ниското ниво на грамотност на затворниците. Черни, бели, мургави — няма значение. Толкова голям брой от тези хора едва четат и пишат, че няма как да не се запиташ какво става в образователната ни система.

Моята работа обаче не е да оправям нито образователната, нито правната, нито съдебната, нито затворническата система. Тук съм, за да оцелявам ден след ден и да го правя възможно най-достойно. Ние сме измет, нищожества, най-обикновени престъпници, отделени от обществото, и това постоянно ни се напомня. Пазачите се наричат надзиратели. Никога не ги наричайте пазачи. Никога. Да си надзирател е къде-къде повече, почти титла. Повечето са бивши полицаи или военни, които не са се представили много добре на предишната си работа и сега са в затвора. Има и няколко свестни, но повечето са отрепки, които са твърде глупави, за да го съзнават. Пък и кои сме ние, та да им го кажем? Въпреки глупостта си те съществено ни превъзхождат и им е приятно да ни го напомнят.

Въртят надзирателите, за да не им позволят да се сближат твърде много със затворниците. Допускам, че се случва, но едно от основните правила за оцеляване в пандиза е максимално да избягваш надзирателя. Отнасяй се към него с уважение, прави точно каквото ти казва, не му създавай проблеми, но най-вече се старай да го избягваш.

Сегашният ми надзирател не е от добрите. Казва се Даръл Марвин, едър, бял, с шкембе, на не повече от трийсет години. Мъчи се да пристъпва наперено, но задникът му е твърде тежък. Даръл е невеж расист, който не ме харесва, понеже съм чернокож и имам две университетски дипломи, а той нито една. У мен се разгаря жестока вътрешна борба всеки път когато се окажа принуден да угоднича пред този тъпак, обаче нямам избор. В момента се нуждая от него.

— Добро утро, надзирател Марвин — поздравявам с изкуствена усмивка, когато го спирам пред столовата.

— Какво има, Банистър? — изръмжава той.

Подавам му лист хартия — официална молба. Той я оглежда и се преструва, че чете. Изкушавам се да му помогна с по-дългите думи, но си прехапвам езика.

— Налага се да се срещна с директора — пояснявам учтиво.

— Защо искаш да се видиш с директора? — пита той, продължавайки да се мъчи да прочете доста простичката молба.

Причината да искам среща с директора не е работа на надзирателя, нито на който и да било друг, но напомня ли го на Даръл, ще си навлека неприятности.

— Баба ми е на смъртно легло и бих искал да отида на погребението. Само на стотина километра е.

— Кога ще умре според теб? — пита умникът.

— Скоро. Моля ви, надзирател Марвин, не съм я виждал от години.

— Директорът не одобрява такива глупости, Банистър. Би трябвало вече да го знаеш.

— Знам, но директорът ми дължи услуга. Преди няколко месеца му дадох правен съвет. Моля ви, само му предайте молбата ми.

Той сгъва листа и го пъхва в джоба си.

— Хубаво, ама е загуба на време.