Рекетьорът
Шрифт:
После се прибрах у дома съкрушен. Мечтите ми за слава във Висшата лига бяха смазани. Господин Коупланд и господин Рийд нямаха достатъчно работа и със сигурност не можеха да си позволят нов сътрудник, но ме съжалиха и разчистиха за мен стар склад на горния етаж. Вложих цялото си усърдие, макар понякога да не беше лесно да трупам много работни часове с толкова малко клиенти. Разбирахме се добре и пет години по-късно двамата великодушно добавиха и моето име към съдружието. Доходите ми почти не нараснаха.
Докато бях обвиняем, мъчително наблюдавах как безчувствено петнят доброто име на съдружниците ми. Когато се озовах в безизходно положение, главният агент от ФБР ме осведоми, че господата Коупланд и Рийд
За щастие, блъфираше.
Написах на двамата писма, дълги и прочувствени извинителни писма. Не ми отговориха. Помолих ги да дойдат да ме посетят, за да поговорим лице в лице, но не отвърнаха. Родният ми град е само на стотина километра, но редовният ми посетител е само един.
Баща ми е от първите чернокожи моторизирани полицаи в щата Вирджиния. Цели трийсет години Хенри патрулираше по пътищата и магистралите около Уинчестър и обожаваше всяка минута, в която беше на шосето. Обичаше самата работа, усещането за авторитет и история, властта да прилага закона и състраданието да помага на хора в нужда. Обичаше униформата, полицейската кола, всичко освен пистолета на колана си. Няколко пъти се беше оказвал принуден да го вади, но нито веднъж — да стреля. Очакваше белите да се държат оскърбено, а чернокожите — да се надяват на снизходително отношение, но той твърдо беше решил да е напълно безпристрастен. Беше строг полицай, за когото нямаше средно положение в закона. Ако дадено действие беше незаконно, значи беше незаконно и толкова, никакво шикалкавене, никакви формалности.
От мига, в който станах обвиняем, баща ми реши, че съм виновен… за нещо. Въпреки презумпцията за невинност. Въпреки обясненията ми, че нищо не съм направил. Мозъкът му на горд служител на закона беше напълно промит, след като цял живот беше преследвал нарушители. Според него, щом федералните с всичките си ресурси и огромната си мъдрост ме бяха удостоили с дълъг сто страници обвинителен акт, значи те бяха прави, а аз грешах. Сигурен съм, че татко ми съчувстваше, сигурен съм и че се молеше някак да се измъкна от тази каша, но не успя да ми предаде тези чувства. Чувстваше се унизен и ми го показа. Как така синът му адвокат се беше забъркал с някаква противна шайка мошеници?
Хиляди пъти съм си задавал същия въпрос. Нямам добър отговор.
Хенри Банистър едва успял да завърши гимназия и след няколко дребни провинения пред закона на деветнайсет години се записал при морските пехотинци. Там бързо го вкарали в пътя, направили го войник, който цени дисциплината и много се гордее с униформата. Три пъти го изпращали във Виетнам, където бил ранен, получил изгаряне и за кратко попаднал в плен. Медалите висят на стената в кабинета му в малката къща, където съм отгледан. Баща ми живее там сам. Майка ми беше убита от пиян шофьор две години преди да ме осъдят.
Хенри идва във „Фростбърг“ веднъж месечно на едночасово посещение. Пенсионер е и няма никаква работа, така че би могъл да идва и всяка седмица, ако иска. Но не иска.
Дългата присъда в затвора има много жестоки особености. Едната е усещането, че светът и хората, които обичаш и от които се нуждаеш, бавничко те забравят. Купищата писма, които пристигат през първите месеци, постепенно оредяват до едно-две седмично. Приятели и близки, отначало уж решени да те посещават, не се появяват с години. По-големият ми брат Маркъс се отбива два пъти годишно и цял час ме занимава с личните си проблеми. Има трима тийнейджъри на различни етапи на младежката престъпност, плюс ненормална съпруга. Моите проблеми май са нищо. Посещенията му са ми приятни въпреки хаоса в живота му. Маркъс постоянно имитира Ричард Прайър и всяка дума, излязла от устата му, е смешна. Обикновено се смеем през цялото време, докато той се оплаква от децата си. По-малката ми сестра Руби живее на Западното крайбрежие и я виждам веднъж годишно. Тя добросъвестно ми пише по едно писмо седмично и аз много ценя кореспонденцията ни. Имам далечен братовчед, излежал седемгодишна присъда за въоръжен грабеж — бях му адвокат, — който също ме посещава два пъти годишно, защото и аз го посещавах в затвора.
След първите ми три години тук често минават месеци, през които нямам друг посетител, освен баща ми. Управлението на затворите се старае да разпределя осъдените на около осемстотин километра от дома. Късметлия съм, че Уинчестър е толкова близо, но всъщност все едно е на хиляди километри. Имам няколко приятели от детството, които така и не се качиха на колите си да дойдат, и един-двама други, от които нямам вест вече две години. Повечето от предишните ми познати адвокати са твърде заети. Приятелят ми от колежа, с когото тичахме заедно, ми пише през месец, но не мога да го накарам да дойде. Живее във Вашингтон, на двеста и четирийсет километра на изток, където работел уж без почивен ден в голяма адвокатска кантора. Най-близкият ми приятел от морските пехотинци живее в Питсбърг, на два часа път, а е идвал във „Фростбърг“ само веднъж.
Вероятно трябва да съм признателен, че баща ми си прави труда.
Както винаги, той седи сам в малката зала за посещения с кафяв хартиен плик на масата пред него. Вътре има или бисквити, или кексчета от леля Расин, сестра му. Ръкуваме се, но не се прегръщаме — Хенри Банистър никога през живота си не е прегръщал друг мъж. Оглежда ме, за да се увери, че не съм напълнял, и както винаги ме разпитва за дневния ми режим. За четирийсет години не е наддал нито килограм и униформата на морски пехотинец още му става. Убеден е, че ако се храниш по-малко, ще живееш повече, а Хенри се страхува да не умре млад. Баща му и дядо му са починали, преди да навършат шейсет. Той изминава пеша осем километра дневно и смята, че и аз трябва да правя същото. Примирил съм се, че никога няма да престане да ме напътства как да живея живота си, независимо дали съм в затвора или навън.
Хенри потупва кафявия плик и ме осведомява:
— Расин ти ги изпраща.
— Благодари й от мое име.
Ако толкова се притеснява за килограмите ми, защо при всяко посещение ми носи плик с мазни десертчета? Изяждам едно-две, а останалите раздавам.
— Скоро да си говорил с Маркъс? — пита баща ми.
— От месец не съм. Защо?
— Големи неприятности. Някакво момиче забременяло от Делмън. Той е на петнайсет, тя — на четиринайсет.
Клати глава и се мръщи. Делмън още десетгодишен си беше престъпник и семейството винаги се е опасявало, че животът му ще продължи извън закона.
— Първото ти внуче — опитвам се да го разсмея аз.
— Голяма гордост! Петнайсетгодишен идиот, който носи името Банистър, надува корема на четиринайсетгодишно бяло момиче.
Двамата се замисляме над думите му. Срещите ни често се определят не от казаното, а от онова, което остава дълбоко скрито и неизречено. Баща ми е вече на шейсет и девет и вместо да се наслаждава на златните си години, през повечето време ближе рани и се самосъжалява. Не че го виня. След четирийсет и две години брак скъпата му съпруга му бе отнета за част от секундата. Потънал в скръб, той узна, че ФБР проявява интерес към мен, а разследването се разрасна лавинообразно. Процесът ми продължи три седмици и баща ми не пропусна нито ден в залата. Беше съкрушен, докато гледаше как ме изправят пред съда и ме осъждат на десет години затвор. После ни отнеха Бо, и на двамата. А вече и децата на Маркъс пораснаха достатъчно, че да създават сериозни тревоги на родителите си и на всичките си близки.