Реквием за една мръсница
Шрифт:
През цялото това време аз почти не давам ухо на редките и откъслечни думи на ония двамата. И едва когато монологът приключва, улавям гласа на Чарли:
— Моят човек и в огъня ще влезе за вас, ако трябва.
На което Томас благоволява да отвърне:
— Излишно е да влиза в огъня. На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.
— Той има достатъчно акъл… И е като гроб… — продължава Чарли да хвали приятеля си, като че продава кон. — А вие носите ли моята част, или ще трябва да идвам в посолството?
— Казах ти, че вече нямаш работа в посолството. Нито ще идваш, нито ще се обаждаш по телефона. Ако стане нужда, ние ще те търсим. Колкото до твоята част…
Томас се напъхва до кръста в колата, изважда от там някакво пакетче и го подава на Чарли.
А малко по-късно секретарката бръква в чантата си и прави същия тоя жест на великодушно дарение по адрес на Боян.
— Библейската паница леща прие формата на опаковка морфин… — избъбря до мене Борислав.
Томас и секретарката се качват в колата и запрашват към шосето. Чарли и Боян поемат с мотоциклета в обратна посока. Волгата с апаратурата също потегля, а ние с приятеля ми тръгваме бавно към оставения по-нататък москвич.
— Тя му натика главата в примката с нежните си ръце, а този хапльо дори не разбра какво се е случило — обобщава Борислав.
— Не знам дали не разбира какво се е случило, или разбира, но му е безразлично. Имам чувството, че се е примирил с всички рискове. Имам чувството, че живее като обречен.
— Остави тия разбори. Кажи по-добре, какво мислиш да правиш?
И понеже не отговарям, той сам предлага:
— Имам един план: да го затворим в клиниката, а после…
— Аз също имам един план: да спрем някъде да изядем по три кебапчета на крак. А после… А после ще ида да докладвам на шефа.
На шефа не му е само до нашата история и когато най-сетне ме приема, работният ден отдавна е минал. Полилеят облива кабинета с мека златиста светлина, тежките тъмнозелени завеси на прозорците са спуснати и генералът стои сред стаята с ръце на кръста, сякаш преди миг е разкършвал вцепенения си от седене гръбнак.
— Сега вече имаме достатъчно време — произнася той, като ми показва познатото кресло до фикуса. — Сядай и разправяй.
Той на свой ред се отправя към другото кресло, но преди да седне, се сеща и запитва:
— Кафе ще пиеш ли?
И понеже знае, че въпросът е съвсем излишен, натиска звънеца за секретарката.
Излагам най-последните новости в развитието на събитията и когато стигам до разговора под дърветата, забелязвам:
— Може би в същност ще предпочетете да чуете самия запис?
— Разбира се — кима генералът. — Сега поне имаме време.
И той наново натиска звънеца.
В скоби казано, на шефа това му е доброто, че владее изкуството за всичко да намира време и то по един съвършено прост начин: не поставя никакви рамки на работния ден.
Лейтенантът внася апаратурата и изчезва, а ние с генерала оставаме да пием кафе и да слушаме магнетофона. Също като на рожден ден.
— Е, какво смяташ? — запитва шефът, когато записът свършва.
— Проектът, поне на пръв поглед, изглежда изработен доста смело, бих казал, дори прекалено смело. Този Томас или е склонен към авантюризъм, или подценява трудностите на обстановката у нас.
— Има такова нещо — съгласява се генералът.
— Той очевидно жадува за реабилитация и бърза да блесне пред началството си. Затова поема и риска.
— Всъщност сам Томас не поема бог знае какъв риск — забелязва шефът. — Големият риск, както винаги, е предоставен на изпълнителя. Колкото до Томас, той дори не е влязъл в личен контакт с Боян и в случай на провал ще се опита да си измие ръцете със секретарката или светкавично ще я прехвърли оттатък. Но това е друг въпрос. По-важното е, че засега, ние изучаваме проекта само на пръв поглед, както се изразяваш, и може би още нямаме представа за всичките му аспекти.
— Възможно е, но планът е достатъчно опасен и в сегашния си аспект… в случай, че би сполучил, разбира се.
И понеже генералът мълчи, замислен за нещо си, аз минавам към същността на проблема:
— Как ще наредите да действуваме?
— А ти какво предлагаш?
— Струва ми се… Не знам… Може би това не е съображение, обаче…
— Какво почна да заекваш? — вдига вежди генералът.
— Имам предвид обстоятелството, че Боян все пак е син на Ангелов…
— Жалко наистина, но туй не може да бъде съображение за действията ни. Син на Ангелов или мой син… Щом е стигнал дотам…
Това е всъщност единственият въпрос, който в случая ме интересува. И това е точно отговорът, който съм очаквал. Преглъщам прочее и започвам да излагам проекта си за контраоперацията.
Генералът ме слуша търпеливо, прави тук-там къси бележки, а накрая заключава:
— Планът в общи линии се държи. Ще поговоря с Антонов, а утре по някое време ще се съберем да го обсъдим.
И той става, за да разкърши още веднъж вкочанения си гръбнак.
— Чашата ми от половин час е вече празна, а вие още не сте ми поръчали второ уиски — произнася девойката.
— Веднага ще си поправя поведението — отвръща момъкът.
Разговорът се е водил същия следобед в „София“, но ние с Борислав го слушаме вечерта в кабинета с белите завеси и белия глобус.
— Нетактична съм, нали? Може би нямате пари…
— Имам, не се безпокойте — уверява я младежът. И ние чуваме миг по-късно:
— Още две уиски, моля!
Пауза, запълнена с кадифения шум на движещата се лента.
— Ония от онази маса ще си счупят вратовете да гледат към нас — установява Боян.
Защото това е Боян.
— Ами че те са от моята компания — обяснява Ана.
Защото това е Ана.
— Дано и тримата едновременно не ви ревнуват. Трима наведнъж, ще стане твърде сложно.