Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Знаеш ли, Емиле — забелязва Борислав, сякаш отгатнал мислите ми. — Понякога изпитвам някаква малодушна носталгия ей по тоя обикновения, ама съвсем обикновения и съвсем мирния живот… Поисква ми се да съм учител или шеф на кантора, или, да кажем…
— Често ли ти се искат такива неща? — прекъсвам го.
— Не, рядко. Съвсем рядко.
— Тогава не е опасно. Мислех да не си мръднал.
Той не отговаря и наново се заглежда към булеварда.
— На времето — казвам — една вечер седяхме в околийското и пушехме, а Любо ми вика: „В нашето градче, брат ми, някога човек не можеше да
— Ако питаш мене — промърморва Борислав, — готов съм веднага да вървя в пенсия, стига да изчезнат плъховете. Уви, засега поне такова нещо не се очертава.
Поръчваме още по една бира и Борислав най-сетне запитва:
— Как е Маргарита?
— В момента е „Веселата вдовица“. Или се опитва да си внуши, че е такава.
— Струва ми се, че сбърка, дето навремето я остави — забелязва Борислав с тая понякога досадна прямота, която се установява между стари приятели.
— Искаш да кажеш, че сега трябва да поправя грешката си?
— Нищо не казвам. Но, струва ми се, не биваше на времето да я оставяш.
— Кой кого и защо е оставил, това, знаеш, е доста сложна история… И твърде стара…
— Добре, добре, само не се впрягай — успокоява ме Борислав.
— Не се впрягам. Просто не съм сигурен, че съм сбъркал, дето съм изтървал едно семейно щастие, което имаше всички изгледи да бъде като семейното щастие на Любо Ангелов.
Борислав ме поглежда, сякаш се готви да отговори нещо, но само избъбря „наздраве“ и вдига чашата си.
Когато излизаме, вече се е мръкнало. Намираме служебната кола в теснотията на Бенковски, дето сме я оставили. Сядам на волана, потеглям и след не повече от десетина минути спирам в тясна, зле осветена уличка.
— Това ли е кооперацията? — пита Борислав, когато слизаме.
— Това е сестра й — пояснявам, защото целият блок е съставен от почти еднакви, неугледни жилищни сгради, строени някъде към началото на войната.
Проникваме в тъмното стълбище, за да излезем тутакси след това през задния вход, пресичаме два разградени двора, хлътваме в друг заден вход и се изкачваме на втория етаж. Прилагам морзовата сигнализация върху копчето на звънеца, вратата леко се отваря, мярва се лицето на един от нашите хора и миг по-късно ние се озоваваме в чудното царство на геологията.
Домакините явно обичат професията си, защото цяла една стена на хола е заета от стъклена витрина с десетки най-различни минерали. Някои от тия камънаци на мене лично ми изглеждат доста сиви и обикновени, за да бъдат излагани в специална витрина. Затова пък кристалите и рудите с техния златист, червеникав или синкав блясък са като истински украшения. Насрещната стена също е покрита от застъклени рафтове, но тук е светът на книгите. Изобщо тоя чист уютен хол, изглежда, служи не толкова за гостна стая, колкото за работен кабинет, и това е много добре, защото и ние сме дошли за работа.
— Нещо ново? — обръщам се към лейтенанта и помощника му, които в момента са тук на дежурство.
— Нищо, чакаме…
Докато чакат, те очевидно не си губят напразно времето, макар че заниманията им едва ли са пряко свързани с геологията. На масичката е пръснато тесте карти, а върху полето на „Вечерни новини“ се мъдрят на драскани с молив две колони подозрителни числа.
— Кой печели? — пита Борислав.
— Нека той да каже — промърморва скромно лейтенантът по адрес на помощника си.
— Не ми върви карта… — извинява се оня.
— В белота, Илия, майсторът разчита не на картата, а на себе си — произнася поучително Борислав.
И като се обръща към мене:
— Какво ще кажеш, другарю полковник, да им предадем ли един урок на тия момчета?
А понеже аз винаги съм готов да окажа помощ на ближния, ние без повече предисловия се разполагаме около масичката и потъваме в тънкостите на белота.
За жалост, силната карта — сякаш за да опровергае максимата на Борислав — тече все към лейтенанта и помощника му. И момчетата, макар инак да са дисциплинирани служители, не пропускат случая да натупат порядъчно шефовете си.
— Добре, бихте ни, но сега да видим какво ще каже реваншът — забелязва приятелят ми, който съвсем не е от тия, дето се обезсърчават.
Реваншът обаче не казва нищо, защото тъкмо в тоя миг откъм усилвателя се раздава многозначителен шум и нашето внимание се насочва към апаратурата.
Върху екрана на телевизионното устройство, дето е отразен интериорът на един обширен хол — не нашият, а онзи в насрещната сграда, настъпва раздвижване. Вратата откъм антрето се отваря и влиза Марго, следвана от Апостол и от Пепо. Двамата свойски се разполагат по креслата, докато Марго се отправя в посока към нас, вероятно за да спусне завесите. Излишен труд — но няма как да й го кажем. Завесите на нашия хол също отдавна са плътно спуснати, само че телевизионните устройства не се тормозят от подобни препятствия.
— Дай нещо за пиене — обажда се мършавият.
— Че вие оня ден всичко изпихте — отвръща Марго, която отново влиза в обсега на устройството. — Впрочем мисля, че в кухнята има още малко коняк.
— На мене не ми се пие — заявява Пепо.
— Пие ти се или не, тук трябва да има бутилки, чаши…
— Смяташ, че хората на Драганов могат да довтасат? — пита Марго.
— Не вярвам… но не е изключено — отвръща Апостол. — Де да знаеш какво ще им дойде на ума. Макар че ако питаш мене, не вярвам да си прахосват нощта за нас. Докато не изцеди нещо от Фантомас, Драганов няма да ни закача. А той нищо няма да изцеди от Фантомас.
— Фантомас е гроб! — потвърждава Пепо.
— Мислите само за себе си — промърморва Марго. — А не си представяте какво му е в тоя момент на момчето.
— Защо да мислим за себе си? — възразява мършавият. — Така се е случило, че сега е ред на Фантомас. А утре или други ден може да дойде и нашият ред.
— „Така се е случило“… — повтаря сприхаво домакинята. — Нищо нямаше да се случи, ако не го беше накарал да се върне да разбие и втория шкаф.
— За вас мислех — произнася невъзмутимо Апостол. — Защото утре пак ще почнете да ми хленчите за став… и защото всеки ден не могат да се разбиват аптеки… Хайде, донеси коняка!…