Реквием за една мръсница
Шрифт:
В тоя миг се раздава звън. Марго изчезва към антрето, а след малко наново се появява заедно с Боян, Лили и Роза.
— А, ето кой носи коняка! — извиква Апостол, забелязал в ръцете на Боян една завита в хартия бутилка.
— Водка е — уточнява новодошлият.
— Няма значение какво е. Хайде, дайте чаши и направете мизансцена на гуляя, защото нервите ми ще се скъсат вече.
— Само твоите ли? — промърморва Роза.
Подир което в хола бавно се понася оня нестроен, но доста плътен шум, който се получава, когато шест души искат в едно и също време да кажат шест различни неща. Марго внася чашите и една полупразна бутилка, но още не сервирала питието, мършавият нарежда:
— Донеси авоарите.
Авоарите, както и следва да се очаква, се оказват от аптечно-медицинско естество. Апостол разтваря картонената кутия, подадена му от домакинята, и оповестява:
— По две ампули на глава от населението!
— Защо по две? — пита недоволно Боян.
— Защото останалите ще стоят тук, в общата каса.
— Да… Та ако рекат да направят обиск, да ги приберат накуп… Нека си ги разделим още сега и толкова.
— Не! — отсича мършавият. — Ако се пръснат из джобовете ни, рискът е по-голям. И без това ще идваме тук — друг терен няма. А за останалото — Марго си знае работата.
Веднъж авоарите разпределени, гостите се пръскат по диваните и креслата на хола.
— Баща ти е доста досетлив човек — подхвърля към домакинята Боян, като се изтегля с Лили на дивана до вратата. — Приготвил ни е доста кушетки…
— Баща ми ли? — процежда презрително Марго. — Всичко тук е от дядо.
Че всичко тук в тоя хол не датира от най-ново време, това си личи и без обяснения. Мебелите, драпериите, лампата с копринен абажур, картината с тиролски пейзаж и гипсовият бюст на някаква антична богиня, лишена от нос, но с добре оформени гърди — всичко говори за плесенясал разкош от времето на буржоазния просперитет.
Само че в момента не тия подробности на обстановката привличат вниманието ми. Участниците в малкото светско сборище, усамотени всеки в своя кът, вадят спринцовки и запретват ръкави. Встрани от нашето зрително поле Роза навярно е пуснала магнитофона, защото в стаята се разнася странна, монотонна и натрапчива с ритъма си мелодия. Но-което засега най-много ме интересува, то е, че Боян, след като напълва спринцовката на Лили, зарежда и втора спринцовка за себе си и с обигран жест я забива в ръката си.
Какъв лъжец!
В хола — оня, насрещният — постепенно настъпва мълчание и само ниските монотонни звуци, напомнящи донейде биене на далечни тъпани, остават да звучат. Гостите са стихнали, полуизлегнати наоколо, сякаш се взират всеки в своята идея-фикс. Единствен Апостол, който, изглежда, е най-трудно податлив на влиянието на морфина, бръщолеви нещо неясно на себе си.
— Това трябва да се формулира… да се предаде на… който има уши, да слуша… не можеш да възкръснеш, ако преди туй не си умрял… трябва да си мъртъв за живота… бракосъчетания, гласа на будилника, бебешки колички, стотинки за тролея… дай ключа от квартирата… кой ще черпи… глупости… смърт на всичко това… за да възкръснеш… възкръсваш и летиш… в синята безпределност…
Той засича на всяка дума, сякаш езикът му натежава при всяка дума все повече, додето замира и отпуска глава на облегалото.
Но тъкмо тогава откъм антрето наново се разнася звън.
Стреснат и повече раздразнен, отколкото уплашен, мършавият избъбря:
— Кои са тия досадници?… Драганов? Изгони го!
— Навярно е Чарли — произнася сънливо Марго, като едва се отърсва от вцепенението и става.
— И него изгони! — махва с ръка Апостол. — Освен ако носи став… — И той отново отпуска глава на облегалката.
Неизвестно е дали Чарли носи став или не, обаче той бива въведен в помещението при нула внимание от страна на околните. Единствен мършавият вдига повторно глава и изломотва:
— Аз!… Апостол… Аз, апостолът на наркотика!… — сякаш за да предупреди пришелеца да не се опитва да си присвоява ролята на шеф.
Подир което пак потъва в света на някакви свои и съвършено невидими дори при днешната висока техника образи.
— Скъпо дете… — обръща се Чарли с церемониален жест към Марго.
— Остави ме сега!… — промърморва тя, като отново се отправя към дивана си.
Новодошлият безпомощно се оглежда в търсене на възможни събеседници, обаче всички в хола са в тоя миг еднакво неконтактни. Той подръпва веднаж-дваж машинално струните на китарата, с която, изглежда, и насън не се разделя, после се отпуска обезкуражен на кушетката до Боян. Потънал в себе си, Боян също не му обръща никакво внимание, додето оня не го хваща за рамото:
— Колко ампули си впръска?
— Колко искаш да впръскам?… Една.
— И вече си се опулил като сомнамбул!… На мене една ампула не ми стига даже за да дойда на себе си.
Чарли говори съвсем правилно български и само леко провлачва някои гласни.
— Всеки според възможностите си — избъбря Боян. Сетне поглежда косо новодошлия и добавя:
— Дай няколко ампули!
Чарли обаче вместо ампули дава само няколко тихи акорда на китарата.
— Дай де, дай!… Преди тия хищници да са ти преровили джобовете.
— Няколко ампули? — поглежда го Чарли. — Но какво са няколко ампули за цял живот?
— За целия живот после ще мислим.
— Така ли? А утре? А други ден?
И като се обръща към апатично седящата малко по-натам Лили, помолва нежно:
— Спри тоз магнетофон, мило дете… спри го, миличка… аз сам ще ти посвиря.
Лили става като автомат и бавно се отправя нейде навън от зрителното ни поле. Чарли също става, стъпва с крак върху кушетката, накланя се леко към Боян и задрънква с китарата в момента, в който магнетофонът замлъква. Разликата между секналото думкане и току-що зазвучалата мелодия не е лесно доловима с просто ухо. Затова пък репликата, придружаваща музиката, съвсем ясно се долавя: