Реквием за една мръсница

Райнов Богомил Николаев

— Лиляна Милева…

Тя не казва нито „да“, нито „не“ и стои неподвижно изправена пред бюрото, сякаш е оставила тук тялото си, а духом е някъде далеч, бог знае къде.

— Седни, Лили — поканва я майорът с обичайния си маниер да минава непринудено от служебния към интимния тон.

Лили сяда, все тъй апатична, като човек под хипноза, и кръстосва импозантните си бедра сред разтворилите се като завеса поли на мантото.

— Как живееш? — пита я дружески Драганов.

— Както обикновено…

Гласът е нисък, леко продран, глас на джазова певица от стария тип.

— Искам да кажа: с морфин или без морфин?

— Знаете, че вече го прекъснах.

— Да се надяваме — кима майорът. — А завчера вечерта, по-специално, какво си правила?

— Завчера? — тя вдига леко черните си вежди, но лицето й си остана все тъй апатично. — Мисля, че бях на кино.

— А, добре… Какъв филм гледа?

— „Багдадският крадец“ — уточнява без колебание момичето.

— Този филм не върви тая седмица в никое кино — уточнява на свой ред Драганов. — Можеш да кажеш това на Апостол или на Боян, или на тоя, дето те е подучил да излъжеш.

Тя мълчи, сякаш става дума за въпрос, който съвсем не я засяга.

— А после след киното, на което не си ходила, какво прави?

— Прибрах се.

— Сама?

— С Боян… ако това има някакво значение.

— Никакво значение… Щом е с Боян… Защото предварително сте си плюли в устата…

Майорът замлъква, сякаш съобразява да продължава ли тоя безполезен разпит или да го прекъсне. Сетне подхвърля:

— И все пак към колко часа се прибрахте?

— Към единайсет.

— Там, на тавана?

— А къде другаде?

— И повече не сте излизали?

Лили кимна утвърдително.

— Странно… — промърморва Драганов.

Бележката обаче не произвежда никакъв ефект върху момичето.

— Странно… — повтаря майорът. — Защото към полунощ са ви видели да излизате от „Ягода“…

— Е, и какво е странното? — промърморва все тъй невъзмутимо Лили. — Това, че нямам часовник? — тя вдига дясната ръка и заголва китката си. — Ето, вижте: нямам. Продадох го. И изобщо живея, без да гледам часовник. Макар че ако знаех, че ще ме извикате, щях да го погледна, за да бъда точна в отговорите.

— А ампулите?

Лили дори не запитва „какви ампули“, а продължава да седи безучастно, облегната на стола, кръстосала бедра и свела поглед, сякаш готова да се поддаде на настъпващата дрямка.

— Ампулите, които Фантомас е задигнал от аптеката същата тая нощ! — извиква Драганов, за да я събуди.

— Това от вас го чувам.

— Слушай, Лили…

Тя вдига лениво тъмните си очи и сякаш за да му спести напразните усилия, произнася:

— Нищо не знам.

Произнася фразата спокойно, но така, че тя отчетливо прозвучава като „Нищо няма да кажа“.

Драганов натиска звънеца под бюрото и нарежда на появилия се милиционер:

— Изведи я! Следващият!

* * *

Този път следващият е Боян.

— Мислех, че вече няма да се виждаме с тебе, поне тук, в тая канцелария — подхвърля Драганов подир няколко незначителни въпроса.

— И аз така мислех — мърмори момъкът. — И наистина не разбирам…

— А!… Не разбираш…

— Съвсем искрено ви казвам, че вече съм го прекъснал. Ако щете, направете ми анализ…

— Кажи по-добре, прекъснал ли си връзката с тия, дето чакат навън?

— Почти… Освен с Лили.

— Да… Лили… Така и не разбрах на кое кино е ходила тя онази вечер…

— На никакво кино не е ходила.

— Но тя каза, че е ходила.

— Нали ги знаете жените: щом се уплаши, и почва да лъже.

— Не ми се видя много уплашена.

— Такава си е, не й личи.

— А от какво има да се плаши?

— Колкото тя знае, толкова и аз… Но щом ни викате…

— Не се и сещаш значи защо ви викам?

— Нямам понятие.

— А кога видя за последен път Фантомас?

— Отдавна не съм го виждал.

— Но оная вечер си бил в „Ягода“…

— Бяхме само двамата с Лили.

— А какво знаеш за обира на аптеката?

— Коя аптека?…

— …„И какъв обир?“… — допълва Драганов.

— Но аз искрено ви казвам…

Боян постепенно набляга на това свое „искрено“ и реакциите му са далеч по-естествени от тия на Апостол, но аз не мога да се освободя от впечатлението, че моят човек лъже също тъй, както и Апостол.

— Добре, върви си — махва отегчено с ръка майорът.

Момъкът обаче не си тръгва, а поглежда колебливо към Драганов:

— Бих искал само да ви помоля…

Той млъква и Драганов на свой ред го поглежда:

— За какво става дума?

— Бих искал да ви помоля да не съобщавате на другаря Боев… още повече аз наистина не знам нищо за тая аптека… и почти съм скъсал с цялата компания… и изобщо…

— А защо се страхуваш от другаря Боев?

— Не се страхувам… Неловко ми е…

— Добре, върви си — повтаря още веднъж майорът. — Я виж ти. Неловко му било.

* * *

На мястото на Боян се явява Пепо, едно такова нервно хлапе, което, кой знае защо, ми прилича на испанец, може би зарад матовото мургаво лице или зарад къдравата черна коса и острите бакенбарди. Пепо има лош език и се държи арогантно, поне до момента, в който Драганов спокойно му обяснява, че може да го прати да прави компания на Фантомас в ареста. Подир което хлапакът показва, че при нужда е способен да се държи и по-прилично.

После на подиума се явява Роза, привлечена сякаш в компанията, за да служи като антипод на Лили. Роза е поетично безплътна и изобщо кльощава като манекените от модните журнали. Мършава не само във фигурата, а и в останалите си изяви, включително и в изразните средства. Нейният речник, поне доколкото мога да съдя от разпита, се изчерпва главно с „да“, „не“ и половин дузина възклицания, значително по-смътни по значение. Една съвсем безцветна персона — сиви, сякаш избелели от слънцето очи, пепелява, някак повехнала коса, бледи устни и костюм с широк панталон в неопределен сивобозов цвят.