Реквием за една мръсница
Шрифт:
— В къщи или в бюрото, изобщо да продължите обичайния си живот, включително и нелегалната дейност.
Той размисля известно време, като леко потупва масата с късите си пръсти.
— Прибавете към салдото и туй — казвам, за да му помогна в размислите, — че при добра воля и примерно държане от ваша страна и изобщо, ако не ме карате да ви тегля с кука признанията от устата, не е изключено тежкото ви наказание да не бъде от най-тежкия вариант.
Станев мълчи още известно време, сетне тупва решително бюрото с лапата си и отсича:
— Добре. Съгласих се.
— И така, господин Томас, — произнасям вежливо — вашата мрежа работи безукорно. Ангелов заснима секретните документи, намиращи се в бюрото на Раев, и ги поставя в кутията на Касабова. Коко ги отнася на Станев. Станев ги предава на маникюристката на вашия помощник Бенет. А Бенет ги поставя на масата ви и козирува. Само че по силата на един абсурд, или по-точно по силата на правилата, с които се води нашата игра, в резултат на цялата тази безукорна работа вие не получавате нищо повече от въздух под налягане. Защото и Ангелов, и Касабов, и Коко, и Станев работят вече не за вас, а за нас.
Томас не казва нищо.
— Подир сериозния си провал в Африка вие сте дошли тук, господин Томас, с твърдото намерение да се реабилитирате пред шефовете си. Вие сте успели да надушите, че в ръцете на Раев се намират строго секретни документи, свързани с дейността и проектите на СИВ, и сте изработили доста ефикасна система за проникване до тия документи. Един голям удар, нали, господин Томас, който тутакси би ви издигнал в очите на вашите шефове и би ви осигурил по-нататъшна блестяща кариера. Само че вие сте действували малко рисковано и сте решили да играете на всичко или нищо. А ето че сега играта е приключена и резултатът е малко повече от нищо. Резултатът е пълна катастрофа, край на кариерата ви, а може би и нещо по-тежко.
Томас и този път не отговаря, и то по причини от чисто техническо естество: той отсъствува от кабинета ми.
Аз обаче имам сериозното намерение да видя все пак някой ден този господин, разбира се, не тук, а нейде другаде. Затова не е излишно да преговоря репликите си. И тъкмо се готвя да продължа, телефонът иззвънява.
„Честит рожден ден“ — чувам гласа на Маргарита.
— Ти ме смайваш, скъпа — възклицавам. — Аз самият отдавна съм забравил кога ми е рожденият ден.
„Желая ти всичко, което ти сам би си пожелал.“
— Това трябва да се ознаменува — отвръщам. — Не рожденият ден, а фактът, че някой все пак се е сетил за него.
Така че привечер ние с Маргарита се озоваваме на терасата на ресторанта, за да ознаменуваме горепосочения факт.
— Ослепителна си…
— Занасяш се.
Макар и не чак ослепителна, тя изглежда наистина твърде добре в лятната рокля с благородни есенни тонове, а обувките на висок ток са възстановили донейде тая стройност, която пълнотата отдавна се опитва да наруши.
Вечерята този път минава без гарнитури от спомени и излияния и дори критичната фаза на десерта и кафето не предизвиква опасни обрати в разговора.
— Един малък коняк?
Маргарита поклаща глава:
— Предпочитам да се разходим.
Аз лично бих предпочел един малък коняк пред една дълга разходка, но не си позволявам волността да възразя.
Тръгваме по бул. Руски, който в тая съботна юнска вечер е значително по-оживен от необходимото, и Маргарита ме хваща подръка, и ние се движим така сред навалицата на безгрижната младост, една вече не съвсем млада двойка, която обаче не мисли още да се предава.
— Ти май днес навършваш четиридесет и четири — забелязва дамата, отгатнала, както обикновено, мислите ми.
— Изчисленията ти са безпощадно точни.
— За мъжа това още не е възраст — успокоява ме тя.
— Чул те господ. Във всеки случай като гледам тоя млад свят наоколо…
— …Изпитваш кротко чувство на завист — допълва Маргарита.
— Там е, че не изпитвам чувство на завист. Усещам се стар, но не изпитвам чувство на завист.
— Струват ти се прекалено празноглави, за да им завиждаш…
— Не. Струват ми се твърде различни от това, което аз съм бил, и не изпитвам желание да бъда като тях.
— Е да, когато младостта си отиде, остава утехата на мъдростта.
— И това не е. Нямам никакво самочувствие на мъдрец.
Тя не възразява и ние минаваме край паметника на Цар Освободител, за да навлезем в алеята под гъстата листовина на кестените, ярко зелени и странни в сиянието на електрическите лампи. Вървим един до друг, всеки потънал в себе си, и аз не знам за какво мисли тя, но моите мисли ме връщат към годините на младостта, когато цялото ми имущество бяха полувоенните дрехи и тежкия парабелум на кръста и когато се живееше тъй леко, макар никога да не знаех дали ще доживея до следващата нощ. Връщам се към тая отминала младост и се мъча да проумея какво толкова скъпо има в нея, та не бих я разменил с младостта на тия наоколо, какво толкова хубаво, освен че е била моя младост.
Стигаме до парка, чийто вход е тъй разширен и благоустроен, та вече е престанал да съществува, и след като се промъкваме не без мъка през навалицата и суетнята около езерото, поемаме бавно по една алея, значително по-тиха и здрачна, осветена само тук-там от студеното сияние на самотен флуоресцент.
— Да седнем, ако искаш — предлагам, когато стигаме до една празна скамейка.
— Не искам тук. Не помниш ли, че ей там насреща се разделихме някога…
— Какво значение? Щом раздялата не е била окончателна…
— Окончателна беше… И ти го знаеш много добре.
„Нали пак сме заедно?“, бих могъл да възразя, но това изведнаж би тласнало разговора в опасна посока. И ние отминаваме мълчаливо мястото на скръбния спомен, на тоя стар шлагерен мотив за разлъката, и продължаваме нататък — към значително по-безлични в емоционално отношение алеи.
— Тук можем да седнем — предлага по едно време Маргарита.
Скамейката наистина е празна, вероятно защото е ярко осветена от белия конус на флуоресцента. Насреща в сянката е значително по-оживено. Две двойки по братски са си разделили скамейката и се прегръщат в двата й края. Ние обаче невъзмутимо се разполагаме в бялото сияние, защото нямаме намерение да се прегръщаме. Само това ни липсва, да седнем да се прегръщаме.