Реквием за една мръсница
Шрифт:
„Трябва да се прибяга до оня камък и да се хвърлят едно-две яйца в гнездото“ — рече баща ти.
— Той говореше в неопределено лице, обаче думите се отнасяха до мене, защото баща ти вече бе ударен в крака, а Стефан бе тъй лошо улучен, че изобщо едва ли щеше да се вдигне. И аз прибягах и им хвърлих две бомби, макар че и мен ме раниха в ръката, а после дойде подкрепление, но всичко вече бе свършило и Стефан издъхна още в джипката, а баща ти оттогава все си накуцваше по малко.
Момъкът не казва нищо и едва ли може да види в ума си това, което аз виждам, додето редя сухите безцветни фрази. Жалката китка от посърнали ниски акации, остатък от някогашен опит да се укрепят ронещите се склонове на хълма, и аз, залегнал между тия двамата, разкървавени и с бледи потни лица, и скалистия гръб на хълма, възлизащ нагоре пустинен и страшен, пепелявосив под безцветното нажежено небе, и сухите зловещи изстрели на автоматите, и тънкото зловещо свирене на куршумите, и собствения ми дрезгав глас нейде тук, вътре в мен: „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“, и отново страшния хълм, този път смътен и безформен, защото вече бягам превит надве там, към каменното било, дето са се свили ония.
— Не знам защо, но все по-често се улавям, че мисля за него — чувам до себе си гласа на Боян.
„Мисли — отвръщам на ума си. — Нали все някой трябва да мисли и за него.“
ДЕВЕТА ГЛАВА
Слънчев понеделник. А слънцето все по-отрано почва да припича. Тъй че приятно е да работиш в стая като нашата, с този прозорец винаги в сянка и винаги отворен за хладния полъх, идващ от вътрешния двор и леко полюшващ бялата завеса.
Току-що сме се върнали от кабинета на шефа подир обичайното обсъждане на ситуацията и аз се изправям пред прозореца, за да подишам малко свеж въздух и да погледам обичайната гледка: циментирания двор, колоната на служебните коли, шофьорите, спрели на приказка, поста до затворената врата към улицата, петте реда прозорци на насрещното крило, отразяващи синевата и белите облаци на юнското небе. Затворено, тихо и изолирано, също като в болница.
Борислав нервничи зад бюрото с празното си цигаре и аз вече очаквам да оповести частичната си капитулация с възгласа „Дай една цигара“, когато на вратата се почуква и влиза лейтенантът.
— На пропуска чака Ангелов.
— Щом чака, доведи го.
Лейтенантът изчезва и до ушите ми долита познатата фраза:
— Дай една цигара… преди да съм се изпарил.
— Не е наложително да се изпаряваш — отвръщам, като му хвърлям пакетчето.
Малко по-късно влиза Боян и понеже се досеща каква ще бъде първата ми реплика, бърза да обясни:
— Знам, че не трябва да идвам тук, но какво да правя, когато отново стана гаф.
— Запознай се с Борислав… приятел на баща ти… И кажи какъв е тоя път гафът.
Момъкът се ръкува с колегата ми и изтърсва:
— Задигнаха ми морфина.
— Кой го задигна?
— Апостол.
— Е как, в апартамента ли се вмъкна?
— Не стана нужда да се вмъква. Тази заран, преди да изляза, дълго мислех къде да скрия опаковката, за да не би…
Момъкът поглежда към Борислав, сетне към мене и уловил едва забележимото ми кимане, продължава:
— За да не би да я намери майка ми, защото тя навсякъде тършува, а онзи път, след като вие ми казахте, че могат да ми пратят не морфин, а нещо друго, аз си помислих какъв ужас ще бъде, ако стана причина за смъртта на собствената си майка, и не знам дали не е от мнителност, но този път като разглеждах опаковката, стори ми се, че тя веднъж е отпечатвана, а след това наново запечатвана и изобщо видя ми се подозрителна, затуй се чудех къде да намеря сигурно скривалище…
Той говори бързо, все още възбуден от станалото, и спира само за миг, да си поеме дъх, а после продължава:
— …И тогава се сетих за кутията на Касабова и си казах, че мога да повторя тоя номер с нашата кутия, понеже само аз имам ключ от нея, и взех опаковката и се спуснах по стълбата, а долу в преддверието — насреща ми Апостол. Не успях даже да скрия морфина и той тутакси го видя и отдалече се провикна:
„Как е партидата? Вносна, а? Фина работа…“
„Махай се“ — рекох, но той дори не даде вид, че е чул.
„От цяла седмица те дебнем, предател такъв, обаче не е било напразно. Би трябвало да ти видим сметката и ако на мое място беше Пепо, сигурно не би се въздържал да ти пусне малко кръв, но Апостол е арабия. Остави там на стъпалото пакета и — чупка!“
„Пакетът не е мой — казвам. — Махай се!“
— А той вместо отговор извади от джоба един от тия ножове с пружина, натисна лостчето и острието изскочи навън.
„Направи каквото ти казах — вика, — инак ще поиграем на ножче!“
„Ти луд ли си!“ — казвам.
„От твоя гледна точка, да! — вика. — А от моя — ти си лудият. Защото не загряваш, че Апостол за една добра партида е готов да похарчи и трима като тебе.“
— И той с бавни стъпки взе да приближава, а аз се хвърлих, за да му отнема ножа, само че той се дръпна и ми подложи крак. Пльоснах се на мозайката и додето да се усетя, Апостол ме връхлетя, сграбчи кутията и изхвръкна навън.
„Глупак, това е отрова, не морфин! Отрова е, чуваш ли, глупак такъв!“ — взех да викам подире му, но каква полза. На Апостол такива не му минават.
— Добре, Бояне, ще вземем мерки. Нещо друго да кажеш?
— Нищо. От Ана — ни следа.
В тоя момент отново се появява лейтенантът.
— Долу на пропуска се е явила Ана Раева. Иска да я заведат при някой, който е по поверителните работи — съобщава с лека усмивка офицерът.
— Доведи я. Ние сме точно по тия работи — промърморвам.
И като се обръщам към Боян, добавям:
— Защо ти е следа, когато тя самата е налице. А сега по-бързо изчезвай. Борислав ще те отведе.
Досега съм я виждал само на снимка. И когато в тая минута я наблюдавам, застанала на прага на кабинета, длъжен съм да призная, че прави наистина приятно впечатление: стройна, с хубаво светло лице и хубави светли очи, излъхваща нещо детинско, което може би всъщност отдавна й липсва.
— Приближете се — подканям я. — Не стойте там като наказана.
Тя не чака да й повтарям, идва до бюрото и оставя пропуска.
— Ана Раева — прочитам гласно. — По какъв въпрос?
— И аз не знам по какъв, но се боя, че може да е шпионаж — отвръща тя, като се старае да си придаде самоуверен вид.
— В такъв случай седнете и разкажете по-точно.
Ана сяда, като не пропуска да кръстоса стройните си крака и да ги изложи във възможно по-благоприятно положение. Дете наистина, но вече доста просветено.
— Бих ли могла да запуша?
— Ако това ще ви помогне да съберете мислите си.