Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Факти няма — заявява със спокойна увереност Раев. — А що се отнася до фантазиите, те са ваша специалност, не моя.
— Факти има. И щом настоявате, аз ще ви посоча някои от тях. Преди всичко вие в продължение на близо три месеца сте измъкнали под различни предлози 34 служебни досиета, строго секретни по характер и засягащи някои твърде важни страни от дейността на СИВ. От тия 34 досиета само осем са имали всъщност някаква връзка с пряката ви работа през тоя период. Защо донесохте тук останалите 26 досиета? За самообразование?
— Защото трябва да съм в течение на всичко…
— Защото Томас иска да е в течение на всичко — поправям го.
— Това си е вече ваше мнение, без всякаква реална
— Това не е само мое мнение. И достатъчно е да помислите малко, за да разберете, че е така. Нима вие, който поради спецификата на самата ви работа имате представа за правилата на секретността, можете сериозно да смятате, че някой би ви позволил да изнесете целия този поверителен материал, ако не бяхме решили да видим докъде ще стигнете? Ами че самата лекота, с която сте получавали в продължение на три месеца този материал, би трябвало да ви се стори подозрителна, ако бяхте си дали труд да размислите. Само че вие сте били тъй дълбоко уверен в непоклатимата си и безупречна репутация, та дори не сте допуснали, че някой може да се усъмни във вас.
— Вие доста логично развивате хипотезата си — признава домакинът, — но все тъй упорито продължавате да се въздържате от посочването на факти. И това е съвсем лесно обяснимо, понеже факти няма.
— Факти има — повтарям. — Това, което току-що ви споменах, са именно факти. Обаче те засягат само едната страна на работата. А сега нека видим и другата страна.
Преди да видя другата страна, аз си позволявам да видя какво става долу в градината. Нищо особено. Кавгата продължава. „Това момче ще има да бере ядове с това момиче“, казвам си мимоходом и произнасям гласно:
— Както вече казах, вие сте били завербуван преди три години и по-точно в края на месец май, и още по-точно в Женева, дето сте били изпратен като наш делегат на международната конференция. Завербуването е станало в резултат на две срещи с човек от съответното разузнаване и първата от тия срещи ви е била уредена от Стоян Станев, намиращ се също в Женева по служебна работа.
— Това не са факти — продължава да упорствува домакинът. — Това са легенди.
— Станев ще потвърди.
— Станев може да потвърди всичко, което вие му подшушнете, но за щастие да потвърдиш, още не значи да докажеш.
— Вие ме карате да прибягвам до нещо, към което нямам никакъв вкус: техниката… — произнасям с въздишка на отегчение.
При тия думи вадя от джоба си миниатюрен магнетофон и го показвам на Раев.
— Едно малко обяснение вместо предговор: — Станев, както ви е известно, е най-важният агент на вашите господари. Не знам защо го наричат Стария, но съм напълно съгласен, че наистина е стара лисица. Тъкмо затова и за разлика от вас той винаги е допускал възможността от неочакван провал. И си е казал: „В случай, че ме пипнат, какво бих могъл да им предложа като ценна информация, за да отърва кожата?“ И се е постарал да скъта за черни дни подобна ценна информация, включително и такава, засягаща лично вас. Не казвам, че тая зестра непременно ще спаси Станев от най-тежкото, но тя при всички случаи ще ликвидира вас.
Подхвърлям в ръка магнетофончето и запитвам.
— Искате ли да послушате?
— Защо не? Имам още доста време…
— До срещата? Вие все още вярвате, че ще се явите на тая среща? — промърморвам и пускам магнетофона.
И ето че в мансардата започва разговор на един добър и един не дотам добър западен език и ако първият глас е съвсем непознат, то вторият съвсем определено е гласът на Раев. Между многото интересни реплики на диалога биха могли напосоки да се цитират следните:
Непознатият: — Известно ни е, че вие сте стигнали до доста висок пост… И все пак този пост е твърде незначителен за способностите ви… А по-голям никога няма да получите… Вие сте се добрали някъде малко над средата на служебната йерархия и ще буксувате на същото това място чак до пенсията си…
Раев: — Прав сте. Но аз съм се примирил.
Непознатият: — Защото не сте имали възможност за избор. А сега ние ви предоставяме тази възможност.
Раев: — Изборът става най-малко между две неща. Засега знам само едното: положението си в България, където имам удобна къща, добър пост, висока заплата, служебна кола, спокойствие…
Непознатият: — Всичко това е съвсем дребно и получено срещу неимоверни усилия. Дните ви преминават само в работа, вие навярно съвсем сте забравили, че в живота има и наслади, развлечения… Вие четете вестници и знаете какъв е притокът на специалисти у нас. Някои ни обвиняват, че купуваме специалисти. Ние не ги купуваме, те сами идват, защото получават огромни заплати, луксозни жилища, уважение. А вие сте специалист от такъв ранг, че ще имате всичко туй на най-високо ниво…
Раев: — Вие не искате от мене само качества на специалист, а и нещо друго… нещо много рисковано…
Непознатият: — Ще се постараем то да не бъде рисковано… А междувременно в някоя тукашна банка ще бъде открита сметка на ваше име… И когато, вече изпълнили задачата си, дойдете при нас…
И тъй нататък, и тъй нататък. Дребен, отвратителен пазарлък, сякаш се продава стара кола, а не родината.
— Е, нима и това не са факти? — запитвам, като спирам апаратчето.
— Спорни — поклаща глава Раев. — Много спорни. Един запис никога не е нещо повече от един запис. И дали този глас е именно мой, или не, това е голям въпрос.
Но репликата тоя път е изречена без вътрешно убеждение и целият израз на домакина свидетелствува, че той е готов да капитулира.
— Вижте — подхвърлям, — аз достатъчно разбирам от тия неща и мога да ви кажа, че обвинението срещу вас е тъй непоклатимо мотивирано и документирано, та никой съд не би се поколебал да произнесе присъдата, която ви се полага… И ако в момента съм тук, то не е, за да ви изтръгвам признания, а за да видя какво ще правим с дъщеря ви. Смятате ли, че вашето задържане ще й се отрази много тежко?
— То ще я убие!… — възкликва домакинът, изоставил безучастната си маска.
— Излиза, че вие сам ще я убиете морално… След като насмалко не я убихте физически.
— Това е вече чудовищно! — извиква Раев.
— Наистина, но от ваша страна — отвръщам спокойно. — През последната седмица вие сте усетили нещо… или някой ви е дал знак за нещо… тая подробност тепърва ще се установи. Във всеки случай сте решили, че трябва да натиснете алармения звънец. И те уведомили Томас посредством съответната сигнализация, и с пълно съзнание за мерките, които ще бъдат предприети за премахване на следите. Най-радикални мерки — за да не употребявам друга дума. Е резултат на тази ви намеса двама младежи са вече мъртви, но можеха да бъдат и повече. Включително и вашата дъщеря.
— Но това е чудовищно!…
— Наистина. Оцеляването на дъщеря ви се оказа въпрос на секунди. За което вие лично нямате абсолютно никаква заслуга.
Той мълчи като втрещен и очевидно е загубил способността да разсъждава ясно. И все пак аз си позволявам да запитам:
— Така че кажете, какво да правим с дъщеря ви?
— Каквото щете — маха той с ръка. — Излъжете я нещо… оставете да мине време… Всъщност не съм уверен, че ме обича чак дотам… че изобщо може да обича чак дотам…
Поглеждам през прозореца и установявам, че ония двамата са изчезнали нанякъде.