Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Няма как, наложи се. Взех всички предпазни мерки — обясни развълнувано младежът.
— Тихичко! — прошепвам, като превеждам край спалнята госта, който едва ли се досеща, че там лежи една жена, която насмалко е щяла да му стане тъща.
Влизаме в кухнята и убеден, че тук вече може да вика, Боян произнася патетично:
— Всичко пропадна!
И се тръшва на стола.
— Добре — казвам, въпреки че очевидно нищо не е добре. — Успокой се, а сетне подробно разкажи какво е станало.
— Всичко пропадна! — повтаря момъкът.
— Възможно е. Но дори когато всичко е пропаднало, все пак остава някаква надежда.
И понеже той мълчи, добавям:
— Аз пък тъкмо се канех да ти честитя скорошния брак.
— И бракът пропадна — съобщава мрачно гостът.
— Браковете не пропадат така лесно — отвръщам скептично. — Но сега кажи за-другото.
— Ами то и едното, и другото отидоха по дявола все по същата причина…
— А именно?
— Нали вчера, както винаги, имах среща с Ана… И както винаги в събота вечер, мислех да спя у тях, защото трябваше да изпълня задачата. И ето че едва излизаме от „България“ и Ана ми сервира ново двайсет:
„Ще се отбием — вика — в «София» при моята тайфа. Тази вечер заминаваме за Боровец и се връщаме чак в понеделник заран. Какво ще кажеш за тоя сюрприз?“
— Казах, че е чудесно, разбира се, само че днес не мога, понеже в понеделник съм на изпит и утре целия ден трябва да чета.
„Глупости — вика Ана. — Ти ако досега не си се подготвил, утре и без туй нищо няма да свършиш. Недей само да ставаш лош и да ми разваляш празника.“
„Съжалявам, но не мога — казвам. — Ако утре не почета, значи да ме скъсат.“
„И какво, като те скъсат? Светът ли ще пропадне?“
„Ще пропадне стипендията.“
„Значи — вика — стипендията е по-важна от всичко? По-важна от дружбата ни, по-важна от мене…“
„Хайде сега — казвам. — Ще почнем да сравняваме хляба с любовта!“
„Не, ти просто си търсиш претексти — вика тя. — Сигурно си се уговорил нещо с оная, дебелата…“
„Не приказвай смешни неща — казвам. — Прояви поне малко разум. Ако толкова държиш на Боровец, върви сама. Ако пък искаш да идем двамата, почакай да си взема изпита.“
„Къде и как ще вървим двамата? — вика тая глезла. — В някой заслон ли? — вика. — И с оня претъпкан рейс? Момчетата са намерили коли, приготвили са вила и всичко това за мен го правят, а аз трябва да се отказвам в последния момент заради твоите капризи!“
„Не се отказвай. Върви. Няма да ти се сърдя“ — викам, като едва се сдържам да не я плесна.
„И ще вървя! Само че повече няма да ме видиш!“
— И закрачи надолу по булеварда, но, разбира се, достатъчно бавно, за да мога да я настигна. Само че аз не мислех да хуквам подире й, и тя разбра това и съвсем забави стъпки, обърна се и рече:
„Ще те чакам в «София» до шест. Ако не дойдеш до шест, вече никога изобщо не идвай!“
— И си тръгна. Тоя път — окончателно. Какво можех да направя?
— Добре, продължавай — казвам.
— Вечерта към единайсет се промъкнах до вилата и това, трябва да знаете, не бе много лесно, защото на всичко отгоре Пепо доста време беше по дирите ми, но аз успях да се откопча и стигнах до вилата и вътре навсякъде бе тъмно, така че успях без трудности да се добера до балкончето и да вляза в мансардата. Дръпнах както винаги пердето, запалих джобната лампа и приближих до бюрото, когато ненадейно лампата светна, ама не моята, а тая на потона и видях пред себе си Ана. Тя тъй безшумно бе влязла и бе натиснала електрическия ключ, че наистина ме стресна. Дръпнах се инстинктивно назад и за проклетия бутнах гипса, някакъв гипсов бюст на Сократ или на не знам кой си, дето бере праха на етажерката. Той се търкулна и изтрополя на пода, но за щастие не се счупи, а Ана прошепна, цялата бясна:
„Ще събудиш баща ми! Поне него пощади!“
„Смятах, че си заминала“ — рекох, като че ли нищо не е станало.
„Аз пък мислех, че учиш за изпит — върна ми го тя. — Но ти толкова си загрижен за хляба си, та си почнал да тършуваш из чуждите къщи.“
Преглътнах и само запитах:
„Откъде ще разрешиш да си отида? По стълбата или през прозореца?“
„Откъдето си дошъл — рече тя. — Стълбата е за порядъчни посетители!“
— И ми хлопна вратата. Върнах се в града и минах както винаги по Евлоги Георгиев, отключих кутията на Касабова, оставих там касетката, дето ми я дадохте, и намерих цяла опаковка ампули. Тръгвам към къщи и тъкмо завивам зад ъгъла, насреща ми излиза Пепо. Той както ви казах, не е глупак, и след като ме е изтървал, навярно е решил, че най-сигурното е да ме причака пред къщи и ме свари тъкмо с пакетчето в ръка, и аз, разбира се, търтих да бягам, а той — подире ми, и трябваше да обиколя целия блок и да изкача на един дъх стълбата, за да се откопча, и се откопчих само защото тоя ден бе ред на Пепо да ме брои и ако подире ми беше Апостол с неговите дълги крака, непременно щеше да ме на стигне.
Боян млъква, поглежда ме гузно и навежда очи:
— Изобщо всичко пропадна…
— Не е толкова трагично — възразявам. — Въпреки че гафът наистина се е състоял. Много нещо зависи от поведението на твоята Ана.
— Тя веднага ще издрънка всичко на татко си, тая глезла.
— Не вярвам. Нали сама ти е казала „Пощади баща ми“. Щом иска ти да го щадиш, и тя ще го щади. Освен туй не е изключено да не е разбрала истинската цел на посещението ти в мансардата.
— Смятате, че ме взима за обикновен крадец? — възкликва Боян. — Не разчитайте на това. Сто на сто съм убеден, че го каза просто за да ме обиди.
— Възможно е. При всички случаи, додето тя не е споделила с никого тая история, нещата още могат да се оправят.
— Вие сте истински оптимист. Завиждам ви — произнася момъкът с известно облекчение.
— Не съм смятал никога, че съм оптимист, а още по-малко — песимист. Старая се само вярно да преценявам нещата, което препоръчвам и на тебе. Когато преценяваш вярно нещата и когато знаеш правилно да реагираш, почти винаги стигаш до извода, че всяко положение си има изход. Не винаги, но почти винаги. А това съвсем не е малко.
— И баща ми ли мислеше тъй? — запитва ненадейно Боян.
— Ами че аз това, мойто момче, от баща ти съм го научил. Както и много други работи.
— Заедно ли бяхте, когато го раниха в крака?
— Заедно. Както винаги.
— Къде, на границата?
— Там някъде. Това бяха шепа бандити, извършили доста поразии на наша територия и вече готови да се изтеглят отвъд. Само че ние бяхме ги обградили и те бяха залегнали в падинката на билото на един хълм. Ние тримата, баща ти, Стефан и аз, вардехме изхода от едната страна на хълма и единственото ни прикритие беше някаква жалка китка от хилави акации, а ония тримата стреляха отгоре по нас и баща ти вече бе ранен зле, и Стефан — също, и изобщо имаше всички изгледи да ни видят сметката.