Реликвата
Шрифт:
Отговор не последва.
— Твои ли са? — обърна се той към пазача. — Как се казваш?
— Норис. Ерик Норис. Както казах…
— Да или не?
— Да, но…
— Млъквай. С тези обувки ли?
— Да. Вижте, аз…
— Сваляй обувките. Цапаш килима. — „Шибано копеле!“, помисли си Д’Агоста. — Отнеси ги в криминалната лаборатория. Кажи им да ги запечатат в торба — те знаят какво да направят. Изчакай ме там. Не, не ме чакай там. Ще те викна по-късно. Ще ти задам няколко въпроса. Не, махни най-после шибаните обувки оттук. — Нямаше никакво желание още един „Прайн“ да му се стовари на главата.
— Да, сър!
Едно от ченгетата зад лейтенанта се изкикоти. Той го изгледа.
— Смешно ли ти е? Изпоплескал е навсякъде с кръв. Изобщо не е смешно.
Д’Агоста се спусна до половината стълбище. Главата се беше търкулнала в един отдалечен ъгъл с лицето надолу. Не я виждаше добре, но знаеше, че ще намери темето строшено, а мозъкът да се въргаля някъде сред кръвта. Господи, в каква пихтия може да бъде превърнат един труп!
Чу нечии стъпки зад гърба си.
— Спецгрупата — каза един нисък мъж, последван от фотограф и още няколко души в лабораторни костюми.
— Най-после! Искам осветление там, там и там и навсякъде, където пожелае фотографът. Искам ограждения, които трябваше да бъдат поставени още преди пет минути. Искам да се прибере всяко косъмче и всяка песъчинка. Искам всичко да мине през химически анализ. Искам… всъщност какво друго искам? Искам да се приложат всички познати тестове и никой да не минава през огражденията, ясно ли е? Никакви издънки този път.
Д’Агоста се извърна.
— Екипът от криминалната лаборатория в сградата ли е? Или тръгнаха да пият кафе и да ядат кроасани? — Той потупа предния джоб на якето си за цигарите. — Поставете картонени кутии над онези следи. А вие, момчета, когато приключите, забършете пътека около трупа, за да можем да стъпваме, без да цапотим с кръв навсякъде.
— Отлично! — Чу се плътен, мелодичен глас.
— Кой, по дяволите, си ти? — възкликна Д’Агоста към високия строен мъж в черен елегантен костюм, надвесен над перилото в горкия край на стълбището. Русата му почти до бяло коса беше сресана право назад над бледосини очи. — Собственик на погребално бюро?
— Пендергаст — представи се мъжът, докато слизаше по стъпалата с протегната ръка.
Стенал оборудването си, фотографът се промъкна край него.
— Е, Пендергаст, дано имаш основателна причина да си тук, в противен случай…
Пендергаст се усмихна.
— Специален агент Пендергаст.
— О, ФБР? Странно, че не съм изненадан. Е, приятно ми е, Пендергаст. Защо, по дяволите, твоите хора не звъннаха един телефон? Виж какво, там долу има един обезглавен труп с изтекъл мозък. Къде са останалите?
Пендергаст прибра ръката си.
— Боя се, че съм сам.
— Какво? Я не ме будалкай. Винаги се мъкнете на глутници.
Светлините блеснаха и съсирената кръв наоколо заблестя. Всичко, което допреди секунди изглеждаше черно, внезапно се оцвети във всички отсенки на телесните секреции. Закуската на Норис, както Д’Агоста предположи, също лежеше сред помията от телесни течности. Челюстта на лейтенанта се разтресе машинално. След това очите му попаднаха на парче от череп с късо подстригана коса на около два метра от трупа.
— О, Исусе! — промълви
Пред очите на оня тип от ФБР, спецгрупата и фотографа избълва собствената си закуска. „Не мога да повярвам — мина му през ума. — За първи път от двайсет години, и то във възможно най-неподходящия момент.“
На стълбището изникна детективът на коронера — млада жена в бяло сако и пластмасова престилка.
— Кой води случая? — попита тя, докато поставяше ръкавиците си.
— Аз — отвърна Д’Агоста, избърсвайки устата си. Погледна към Пендергаст. — Поне още няколко минути. Лейтенант Д’Агоста.
— Доктор Колинс — отвърна енергично детективът.
Последвана от своя помощник, тя се приближи към трупа по почистеното от кръвта пространство.
— Фотограф — каза тя. — Ще обърна трупа. Пълна серия, ако обичате.
Д’Агоста извърна глава.
— Чака ни работа, Пендергаст — авторитетно каза той. След това посочи повърнатото. — Не го почиствайте, докато спецгрупата не приключи със стълбището. Ясно?
Всички кимнаха.
— Искам да знам входовете и изходите, колкото е възможно по-скоро. Проверете дали можете да идентифицирате трупа. Ако е пазач, доведете Иполито. Пендергаст, да вървим в командния пункт, за да осъществим координация или връзка, или както там го наричате, по дяволите, а след като екипът приключи, ще се върнем за огледа.
— Превъзходно — отвърна Пендергаст.
„Превъзходно?“ — почуди се Д’Агоста. Този тип май беше от дълбокия юг. Беше срещал такива и преди — бяха безнадеждни случаи в Ню Йорк Сити.
Пендергаст се приведе и каза тихо:
— Разплисканата по стената кръв е твърде любопитна.
Д’Агоста огледа наоколо.
— Мислиш ли?
— Бих се поинтересувал от балистичен тест на петната.
Д’Агоста погледна Пендергаст право в бледосините очи.
— Добра идея — отвърна накрая той. — Ей, фотограф, направи близки планове на кръвта върху стената А ти, ти…
— Макхенри, сър.
— Искам балистичен анализ на кръвта. Май е разплискана с висока скорост под остър ъгъл. Интересува ме точното положение на източника, скоростта и пълен доклад.
— Да, сър.
— След трийсет минути да е на бюрото ми.
Макхенри изглеждаше притеснен.
— Добре, Пендергаст, други идеи?
— Не, тази беше единствената.
— Да вървим.
Във временния команден пункт всичко беше на мястото си. Д’Агоста винаги отделяше грижи за това. Нито един неприбран документ или досие, нито един запис върху някое от бюрата. Имаше ред и това в момента му достави удоволствие. Всички бяха заети, телефоните не спираха да звънят, но нещата бяха под контрол.
Пендергаст отпусна мършавото си тяло върху един от столовете. В движенията му имаше нещо котешко. Д’Агоста го запозна накратко с разследването.
— И така, Пендергаст — заключи той, — с какви пълномощия си изпратен? Изложихме ли се? Прецакани ли сме?
Пендергаст се усмихна.
— Няма такова нещо. Доколкото съм в състояние да преценя, самият аз не бих направил нищо по-различно. Вижте, лейтенант, запознати сме със случая от самото начало, но не си давахме сметка.
— Как така?