Реликвата

Чайлд Линкълн

Бейли Смит си мърмореше, без дай обръща внимание. Независимо че беше към осемдесетте, старецът според Марго само се правеше на глух, за да дразни хората.

— Господин Смит! — извиси глас тя. — Тези мостри ми трябват, ако обичате. — Тя побутна един списък върху бюрото. — Незабавно, ако е възможно.

Смит изсумтя, надигна се от стола си, взе бавно списъка и го прегледа с неохота.

— Както знаете, може би ще ми отнеме време да ги открия. Какво ще кажете за утре сутринта?

— Моля ви, господин Смит. Чух, че всеки момент може да затворят музея. Образците наистина ми трябват.

Доловил

възможността да поклюкарства, старецът стана по-благосклонен.

— Ужасна история! — измърмори той, поклащайки глава. — За четиридесет и пет години, откакто съм тук, не се е случвало такова нещо. Но не бих казал, че съм изненадан — добави той, кимайки многозначително.

Марго нямаше желание да му даде повод да продължава и не каза нищо.

— И не е първото, ако е вярно онова, което подочувам. Нито пък последното. — Той се обърна със списъка, който тикна под носа си. — Какво е това? Muhlenbergia dunbarii? Нямаме такова нещо.

В този момент Марго чу глас зад гърба си.

— Не е първото?

Беше младият помощник-уредник Грегъри Кавакита, който я придружи в служебното кафене предишната сутрин. Марго беше успяла да се запознае с биографията му: роден в състоятелно семейство и останал отрано сирак, беше напуснал родната Йокохама и отраснал при роднини в Англия. След завършването на колежа „Мегдълин“ в Оксфорд се беше дипломирал в МИТ, после беше специализирал в музея и беше станал помощник-уредник. Беше най-блестящото протеже на Фрок и това понякога предизвикваше негодуванието на Марго. Според нея Кавакита не беше от онзи тип учени, които биха имали желание да си сътрудничат с Фрок — той притежаваше инстинктивен усет към конюнктурата в музея, а Фрок беше скандален иконоборец. Но независимо от самовлюбеността си Кавакита притежаваше безспорни качества и двамата с Фрок работеха върху модел за генетични мутации, който никой освен тях не разбираше напълно. Под ръководството на Фрок Кавакита разработваше програмата „Екстраполатор“ за сравняване и комбиниране на генетичните кодове на различни видове. Когато вкараха базата данни в мощния компютър на музея, материалът на системата дотолкова се редуцира, та хората се шегуваха, че е в „модус ръчен калкулатор“.

— Не първото какво? — попита Смит, поглеждайки недружелюбно Кавакита.

Марго хвърли предупредителен поглед на Кавакита, но той продължи:

— Ти спомена, че това убийство не е първото.

— Грег, нужно ли беше? — изпъшка Марго. — Сега никога няма да си получа образците.

— Това изобщо не ме изненадва — натърти Смит. — Не съм суеверен — добави той, облягайки се върху бюрото, — но не за първи път някакво създание броди из коридорите на музея. Поне така говорят хората. Не че им вярвам, искам да кажа.

— Създание? — попита Кавакита.

Марго го срита лекичко по глезена.

— Само повтарям онова, което говорят хората, доктор Кавакита. Нямам навика да пускам фалшиви слухове.

— Не, разбира се — подхвърли Кавакита, намигайки на Марго.

Старецът сърдито се вторачи в него.

— Казват, че отдавна се навърта наоколо. Живее в подземието и се храни с плъхове, мишки и хлебарки. Да сте забелязали, че в музея няма никакви плъхове и мишки? А би трябвало да има,

за Бога, след като Ню Йорк е пълен с тях. Не ви ли се струва странно?

— Не бях забелязал — отвърна Кавакита. — Ще се постарая да проуча въпроса.

— На времето имаше един изследовател, който отглеждаше котки за някакъв експеримент — продължи Смит. — Мисля, че се казваше Слоун, доктор Слоун, от Отдела за поведение на животните. Един ден десетина от котките му избягаха. И знаете ли какво? Повече никой не ги видя. Изчезнаха. Доста странно. Поне една-две трябваше да се появят.

— Може да са се махнали, защото не е имало мишки за ядене — каза Кавакита.

Смит не обърна внимание на иронията му.

— Някои твърдят, че се е излюпило в някой от сандъците с яйца от динозавър, донесени от Сибир.

— Аха — отвърна Кавакита, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Из музея бродят динозаври.

Смит вдигна рамене.

— Казвам само онова, което съм чул. Други смятат, че е заради някой от ограбваните през годините гробове. Някакъв артефакт с проклятие. Като проклятието на крал Тут. А ако питате мен, тези приятелчета си го заслужават. Не ме интересува как го наричат — археология, антропология или магьосничество, това си е най-просто ограбване на гробове. Никога няма да разкопаят гробовете на собствените си баби, но изобщо няма да се поколебаят да разровят някой чужд гроб и да измъкнат всичко ценно. Прав ли съм?

— Напълно — каза Кавакита. — Но какво имаше предвид, като каза, че тези убийства не са първите?

Смит ги изгледа съзаклятнически.

— Ако кажете на някого, че сте го чули от мен, ще отрека, но преди пет години се случи нещо странно. — Той помълча известно време, сякаш за да засили ефекта от разказа си. — Става дума за онзи уредник Мориси или Монтана, или нещо от сорта. Беше един от участниците в злощастната Амазонска експедиция. Знаете какво имам предвид — дето всички измряха. Както и да е. Та един ден той просто изчезна. Повече никой не го видя. Чули един от пазачите да казва, че открили трупа му в подземията — ужасяващо осакатен.

— Разбирам — каза Кавакита. — И предполагаш, че го е сторил музейния звяр?

— Нищо не предполагам — светкавично отсече Смит. — Само казвам какво съм дочул, това е всичко. Мога да ви кажа, че съм чул много неща от много хора.

— А някой мяркал ли е това… ъъъ… същество? — попита Кавакита, неспособен да скрие усмивката си този път.

— Ами да, сър. Двама-трима души. Помните ли стария Карл Коноувър от железарската работилница? Видял го е преди три години, когато дошъл по-рано, за да свърши някаква работа, да се скрива зад един ъгъл в подземията. Видял го е съвсем ясно.

— Наистина? — възкликна Кавакита. — И как е изглеждало?

— Ами… — понечи да отговори Смит, но не продължи. Най-после беше доловил подигравателния тон в гласа на Кавакита. Изражението му се промени. — Предполагам, доктор Кавакита, че е приличало на господин Джим Бийм — отвърна той.

Кавакита го изгледа с недоумение.

— Бийм? Не се сещам кой…

Бейли Смит избухна във внезапен пристъп на смях и Марго не успя да скрие усмивката си.

— Джордж — обади се тя, — иска да каже, че Коноувър е бил пиян.