Само за мъже
Шрифт:
— „Нови хоризонти“. Изобщо провери къде са го затурили и виж да помогнат на човека… най-надеждният ни очеркист…
При тия думи той хитро ми смигна, което би могло да означава: „виж как го премятам само за да стане работата“.
Когато два дни по-късно редакторът ме прие в малката си стаичка, трябваше да установя, че там няма кресла, нито поднасят кафе. На мене поне не поднесоха.
Редакторът, седнал зад олющеното бюро, имаше добродушен вид, но това навярно бе само последица от пълнотата. Тия, пълните, ако сте забелязали, изглеждат добродушни, вероятно защото
— Сценарият ви е доста сносно написан — говореше редакторът, като потупваше с пълните си пръсти моята папка, поставена върху бюрото. — Искам да кажа, доста сносно за един дебютант.
Подир което веднага мина към критичните бележки. Те бяха много и всяка от тях бе достатъчно силна, за да изиграе ролята на финален сатър:
— … И целият ви конфликт е така шаблонен, ама така шаблонен, че просто да те хване съклет.
Седях омърлушен на разклатения от стотици други дебютанти стол, като се питах защо всъщност седя и слушам тия неприятни оценки, вместо да си взема шапката и да си тръгна. И вероятно най-сетне бих си тръгнал, ако редакторът не бе сменил плочата:
— Грешката ви е, че сте почнали веднага от една голяма задача, вместо да си премерите силите с някоя по-малка. Вие имате чувство за конкретните неща. Обстановката, фонът са предадени добре, подсказвате визуални решения. Защо не опитате най-първо в документалистиката. Там са им нужни някои млади автори, даже одеве в един разговор споменах за вас и смятам, че ще ви предложат нещо.
Той ми отправи въпросителен поглед, но аз не бях готов с отговора, тъй като При стремглавото падане от върховете на игралното кино бях загубил временно ориентация.
Като не прочете нищо определено върху лицето ми, редакторът насочи поглед към ръчния си часовник и вероятно съзря там нещо значително по-определено, напомнящо му, че си губи следобеда с някакъв човек без значение.
— „Нови хоризонти“… — промърмори той с едва потискана досада. — Самото това заглавие ми звучи познато. И всичко останало е също тъй познато. Конфликти-схеми… хора-схеми… вариации върху четено и чуто… И оставете, че е четено и чуто, но каква е тая избирателна особеност на тия ваши мозъци, че запаметявате точно най-безличното и най-баналното…
Сега той видимо се обръщаше не само към мене, а към цялата тая тълпа от бездарници, които го обсаждаха и усложняваха живота му, без да говорим за това, че му осигуряваха и препитанието, защото, ако в редакцията постъпваха само шедьоври, работата би могла да мине и без редактори.
— Обърнете се към живота, тръгнете от конкретното — подхвана той ръководната си идея. — Изобщо почнете от документалистиката.
Той отново ме погледна и аз едва сега си дадох сметка, че още не съм казал нито дума и че възпитанието все пак изисква да кажа нещо.
— Може и да почна… — промърморих неуверено.
— А! Това вече е друго — кимна редакторът, доволен, че му поднасям възможността да се отърве от мене.
Той стана, прекоси с три крачки цялото помещение и отвори вратата към килера, дето седеше секретарката:
— Мария, провери, моля те, дали Гаврилов е в студията.
Тъй че пет минути по-късно вече крачех към Студията за документални филми и към споменатия Гаврилов. Пътят до студията бе дълъг и ако времето бе много горещо или много студено, вероятно бих се отказал да го измина. Но не беше нито горещо, нито студено, а прохладно и есенният ветрец ми действаше като ободрително питие подир оная стая с тютюневия дим и с дъха на бръснарски одеколон и аз си казах защо пък да не се разходя и поех към документалистиката, от която всъщност не очаквах нищо.
Тя също не ме очакваше.
— Вие сте вторият, който ми праща днес нашият общ приятел — въздъхна с досада Гаврилов, когато му обясних откъде идвам. — А той знае отлично, че не сме готови с плана.
Не бях успял дори да седна и понечих да си тръгна, тъй както бях дошъл, но човекът зад бюрото със същия този израз на досада ми направи знак да остана:
— Седнете де… Щом сте дошли…
Защо пък да не седна. Тук поне не вонеше да бръснарски салон.
— Ние имаме доста теми. Значи трябват ни автори. Само че, както ви казах, планът още не е уточнен. Вие май сте по строителната тематика?
Кимнах, макар да не бях много уверен, че съм по строителната тематика.
— Ще ви намеря нещо. Но не сега. Най-първо трябва да се одобри планът.
Кимнах повторно и понечих да стана. Той отново ми отправи своя отегчен жест: чакайте.
— Преди да ви възложа нещо самостоятелно, налага се да проверим възможностите ви. Предлагам за начало една колективна работа. Съавторът ви, ако не се лъжа, е нейде оттатък по стаите.
И преди да кажа да или не, Гаврилов нареди на секретарката да ме свърже с въпросния съавтор. Намерихме го в една празна канцелария, захапал цигара и втренчен навъсено в следобедния вестник.
— Ще получа ли аванс? — запита той секретарката.
— Аванс няма да ви дадат, преди да представите ръкописа — отвърна тя. И добави: — Дават ви подкрепление.
Едва при тия думи той ме погледна разсеяно, после отмести очи към тазовия корпус на отдалечаващата се жена и промърмори:
— И ти си една…
— Каква съм? — обърна се секретарката.
— Чела ли си Кафка?
— Не чета Кафка.
— Обратното би ме учудило — кимна той почти доволно. — И защо трябва да го четеш, когато у вас е също като у Кафка. Можеш да се блъскаш от инстанция на инстанция, докато ти побелее косата…
Но жената, изглежда, бе свикнала с реакциите му, защото без повече да слуша, продължи към изхода.
— Имате ли някакви идеи? — запита непознатият, когато останахме сами.
— Не знам изобщо за какво се касае.
Той не обърна внимание на отговора ми, а рече сякаш на себе си:
— Свикнал съм да карам с малко… Обаче тия бюрократи слагат знак на равенство между малко и нищо. Все пак за стаята трябва да се плаща, дори когато я делиш с друг човек. И чорбата в закусвалнята, колкото да е безвкусна, струва пари.