Само за мъже
Шрифт:
После отново се сети за присъствието ми:
— А вие чели ли сте Кафка?
— Боя се, че не съм.
— К’во има да се боите! Аз също не съм го чел. Бедата ми, знаете, е, че не мога да чета. Ако е боклук, к’во да го чета? А ако е нещо умно, още първия пасаж ме кара да се замисля. Замислям се и забравям книгата.
Аз също се бях замислил, колкото да стигна до убеждението, че с тоя откачалник нищо няма да излезе. Той обаче веднага улови мисълта ми. По-късно разбрах, че това е просто негова дарба да улавя мисълта ти, в случай че изобщо ти обръща
— Значи не знаете дори за какво се касае?
— Нямам понятие.
— Е, добре: касае за никотина. За вредата от никотина. Изобщо трябва да се направи филм срещу пушенето, за да изкараме някой лев за цигари.
При тия думи той пусна угарката на пода и небрежно я стъпка. Сетне отново вдигна очи:
— Е?… Сега родиха ли ви се идеи?
— Нямам никакви познания по въздържателното дело.
— Аз също. Нещо повече: въздържателното дело и аз не се траем взаимно. Но това не ми пречи да имам идеи. Милион идеи.
Подир което непознатият си позволи да запита дали след като ми липсват идеи, разполагам поне отчасти с онова нещо, което липсваше на самия него. Осведомих го, че имам двайсет лева, сума, която той прецени като напълно достатъчна, за да пренесем разговора на друг терен.
Бе започнало да се мръква, когато се озовахме в кръчмата на „Дондуков“. В заведението бе шумно ч най-вече здравата задимено и това даде повод на моя съавтор още след първите две водки да мине на темата:
— Виждате ли, всичко живо пуши. Някои дърпат по два пъти едно след друго, за да хване двоен дикиш. Други път тъй го поемат, че да стигне чак до петите им. Пушат и тук, и по улиците, и в градините, дето са излезли да подишат чист въздух. Хора, които пушат — един, втори, трети, жени и мъже, момичета и момчета, даже деца из дворовете — ето ви серия от кадри, които трябва да залеят зрителя.
Съавторът ми вдигна ръка към сервитьора, в смисъл на „още две от същото“, смукна от цигарата и поясни:
— В киното всичко трябва да се казва с картини. Така, с картини, вие внушавате на човека от залата, че много хора пушат. А по колко цигари пушат? Също много. Страшно много. Само че и това трябва да се покаже в картини. Как?
Той ме погледна, като даваше вид, че чака отговор.
Сервитьорът донесе водките. Преди да посегне към своята, съавторът ми пое от пакетчето една цигара и ми я показа:
— Колко е дълга?
— Вероятно към шест сантиметра…
— Точно седем. Мерил съм я. А каква е дневната порция на един пушач?
— Аз пуша към трийсет.
— Добре. Трийсет по седем сантиметра, умножено по трийсет дена, а после по дванайсет месеца, а после по трийсет години… Давате ли си сметка какво представлява това в линейни метри? Направете тая проста сметка на зрителя. Нека тя става в движение, нека се движи влак, нека летят срещу нас релсите, додето вие пресмятате метрите и километрите на тая фантастично дълга цигара, която пушачът изпушва за трийсет години…
При тия думи той запали своята от догарящия фас, смачка го на пода и отпи с мрачно изражение едра глътка водка.
— А количеството като обем? Дайте машината как изхвърля цигарите пакетче след пакетче. Дайте пакетчетата как се опаковат в кашони, дайте кашоните как се трупат един върху друг, все по-високо и по-високо — цяла планина от кашони, един милион цигари — дажбата на средния пушач за трийсет години.
Той ме погледна все тъй мрачен и пусна следващия си въпрос:
— А цената на това удоволствие? Един москвич плюс цяло домашно обзавеждане. Покажете я тази цена в предмети. Това влияе на еснафа. Нека се видят всички тия хубави неща, които пушачът превръща в дим. А другата цена? Запитайте за нея лекаря специалист. Едно малко интервю за белодробния рак…
Той отпи още глътка и ненадейно запита:
— Вие лично защо пушите?
— Ами… — запънах се.
— Не знаете, нали? Не сте мислили по въпроса. Не сте готови с отговора. Покажете, че същото е положението и с всеки един от тия глупаци, дето пушат наоколо. Едно импровизирано интервю по улиците, на гарата, където и да е. Защо пушите? — Откъде да знам… Защото и другите пушат — казва един. Доставя ли ви удоволствие пушенето? — Не, обаче непушенето ме измъчва — отвръща друг. Какво ви донесе тютюнът? — Бронхиална астма — признава трети.
Съавторът ми продължи да излива идеите си чак до четвъртата водка:
— Хората са свикнали да маркират акуратно опасностите: Двоен завой… Високо напрежение… Огнеопасно… А цигарите се рекламират. Покажете поток от пъстри западни реклами с хубавици, които, примижали от наслада, са захапали своята пал-мал и с мъжаги в каубойски дрехи, пушещи своите уинстън. А сетне покажете как трябва да бъде всъщност: един пакет цигари и върху него надпис „Внимание, отрова!“
— Вашият сценарий е готов — рекох. — Не виждам с какво мога да ви бъда полезен.
— Как с какво? Че нали трябва да се напише? И без да ми даде време да отговоря, продължи:
— Не че съвсем не мога да се изразявам в писмена форма… Правил съм го, но не излиза блестящо. Набор от идеи. Когато е набор от думи, това не дразни никого. Но когато видят идеи, пулят се. Защо толкова много идеи? И къде е ръководната нишка? Идеи! За к’во са им идеи! Дай им текст, възможно по-ясен и непременно в стандартни страници: толкова реда на страница и толкова знака на ред.
Тъй че все пак аз написах сценария, макар ч върху неговите хрумвания. А когато го написах, че пожела дори да го прочете.
— Не ме интересува. Сега мисля за друго.
И когато получих парите и му отброих половината, той поклати глава:
— Не, толкова много няма да взема.
— Заслужаваш и повече — рекох.
— Глупости. На тоя свят не се плаща за идем. Плаща се за машинописен текст, и то в стандартни страници: толкова реда на страница и толкова знака на ред.
— Ако идеята не се изрази в писмена форма, каква полза от нея?
— Точно така. Затуй задръж трите четвърти.
Накрая подир дълги увещания склони да приеме една трета. Сетне каза: