Само за мъже
Шрифт:
Разбира се, тая дрямка без сънища з това царство на празнотата би могла да се разглежда и като болестно състояние. Което съм и правил, когато някой или нещо ме е изтръгвало от дрямката. Но болестно състояние от чия гледна точка? От гледна точка на тия, дето се смятат за здрави и дето са всъщност болните.
Да не вършиш нищо, казват тия, болните, е противоестествено. Да допуснем. А те какво вършат? Служим на обществото, твърдят някои, като имат предвид, че си вадят заплатата. Творим, заявяват други, понеже за творчеството се плаща по-скъпо, отколкото за кисне-не в канцелариите. Развиваме се духовно, поддържат трети, дето като няма с какво да се похвалят, ви тикат в носа добродетелите
И понеже в Библията бе писано: „Не кради!“, те гръмогласно ревяха: „Не кради!“, и тихичко крадяха. И понеже пак там се казваше: „Не прелюбодействай!“, те си махаха заканително с пръст един на друг и взаимно се предупреждаваха да не прелюбодействат, подир което всеки отиваше да спи с жената на другия. И понеже пак в оная дебелата книга се повеляваше: „Не убивай!“, те строго запретиха убийството като частна инициатива, за да го въздигнат в държавна политика. И понеже оня сиромах Исус имаше само една риза на гърба и бе казал, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно, богаташите решиха, че най-лесно ще се преборят с това учение, като си го присвоят, и се обявиха за най-добри християни.
Да, тия, дето се смятат за здрави, твърдят, че бездействието е неморална проява. Не виждам само какъв е моралът на стремежа да задоволиш естествените си нужди. Това и животните го правят. Аз — също, но без излишна алчност и без да се соча за пример на околните. И ако сега дейността ми е сведена до минимум, то не е, защото съм рухнал нравствено, а защото вече нямам съпруга, която да ми вика постоянно „дай пари“, и защото на мене ми е напълно безразлично дали ще използвам деликатеси, или парче сирене като гориво за моя мотор на два крака, от който ползата е нулева за всички, включително и за мене.
Не държа да ме вземат за фанатик или мизантроп. Не казвам, че всички работят само за стомаха и приказките за общото благо са винаги лицемерие. Не твърдя, че няма хора, дето живеят сто на сто според параграфите на нравствения кодекс. Но не съм срещал такъв тип между познатите си. Някои са по-свестни, други — не дотам, обаче такъв точно тип не съм срещал. Срещна ля го, ще си взема думите назад и ще се самообявя за болен, ако това изобщо е нужно някому.
Не бива да се мисли, че само лежа. За да усетиш напълно насладата от лежането, трябва понякога и да ставаш. Така че ставам и правя малка разходка до коридора, колкото да видя как изглежда светът към насрещната географска посока. Изглежда розов. Или — син. Розов или син — по желание. Вратата към терасата е застъклена с цветни стъкла и цветовете са само два, а изгледът е все тази малка, усойна и почти безлюдна улица.
Малка улица с високи сгради. Жена ми особено бе настоявала на южното изложение, но тук всички посоки са северни, защото къщата е като в кладенец между околните кооперации и надали някога в някой от нейните прозорци прониква слънчев лъч.
Но орехът е чудесен. Имам даже гузното усещане, че просто не заслужавам тоя разкош. Тия клонки, издигащи се ритмично една над друга, и тая гъста хладна зеленина на широките листа и цялата благородна невъзмутимост на това растително същество, сякаш несъвместима с околната градска грозота на порутени калкани и балкони с пранета.
Разходките се ограничават в горния етаж, който Жорж тъй
Подир няколко дни лежане ме осенява героичната мисъл да извадя вещите от куфарите и да им потърся място в жилището. И додето ги вадя, налага се ад открия, че жена ми е направила благородния жест да постави в две кутии захар и кафе. Оттук до идеята да сляза долу и да си приготвя питието има само една крачка.
Преодолявам изпитанието на тъмното хлъзгаво стълбище, пресичам мрачината на хола и се озовавам в кухнята, чиято врата, изглежда, е денонощно отворена. Помещението е доста обширно, покрито с плочи и осветено от един прозорец с широка гледка към насрещния калкан, само че не моят, а срещуположният. Готварските и домакински пособия не са в изобилие и се свеждат до мивката и до четири долапчета, върху които са поставени четири електрически котлона.
— Твоят е срещу вратата — бе казал Жорж.
Верен на предписанието, се насочвам натам, като пътьом наливам в донесената съдина малко вода от чешмата. Поставям съдината върху котлона и включвам щепсела. В кухнята е все тъй тихо, но някакъв натиск в тила ми подсказва, че не съм сам.
На прага на кухнята е застанал възрастен мъж и мълчаливо следи действията ми. Широките рамене и месестото туловище го правят да изглежда по-скоро масивен, отколкото висок, макар че ръстът му е над средния. Побеляла коса, късо остригана като четина, и набраздено от бръчки лице. Старостта се опитва да се пребори с тоя човек, но не без трудности, понеже той самият има вид на борец. Един борец от тежка категория, вече навярно в пенсия и отдавна загубил лаврите си, обаче не и мускулите. И както е застанал такъв заплашителен на прага, подозирам, че е дошъл да ме бие.
— Не работи — произнася той с нисък, малко грапав глас.
Слагам ръка върху колелото на котлона, за да се уверя, че-е съвсем студено.
— Кое не работи? Контактът?
— Котлонът. И никога не е работил.
— Че защо го е държал Жорж…
— За да му пази периметъра.
Непознатият продължава да стои на прага и да ме гледа някак недоверчиво. Може би тая недоверчивост идва от очите, присвити тъй, сякаш светлината ги дразни. Свити са и тънките устни, в чиито ъгълчета сякаш се таи едва доловим присмех.
— Ще трябва да го поправя — промърморвам, като измъквам щепсела.
— Хвърлете го.
И за да не изтълкувам превратно съвета, добавя:
— Няма кой да ви вземе периметъра, не бойте се.
— За какво да се боя? Едно кафе може да се направи и върху тенекиена капачка спирт.
Той ме поглежда тъй недоверчиво, сякаш се готви да каже „лъжец“. Сетне произнася почти неохотно:
— Е, ако е за едно кафе, използувайте моя котлон. Оня там, в дъното.
Очаквам, че ще се измете. Но човекът ме наблюдава още някое време, като че иска да провери дали мога да си служа с такова сложно пособие като котлона. Имам чувството, че телесата му едва се побират в костюма, един костюм с неопределен сивобозав цвят, изобщо от този тип грозни десени, дето, когато ги видиш на витрината, се чудиш кой ли ще ги носи и дето все пак по необясними причини намират клиенти. Вероятно го е купил наготово, защото сакото е твърде тясно и двете му крила широко се разтварят, за да разкрият корема, загърнат като бебе с риза на сиви квадратчета. За тая масивна фигура коремът всъщност не е много голям — какви кореми съм виждал, — но вероятно дразни собственика си, понеже борецът душмански го е пристегнал с груб военен колан.