Само за мъже
Шрифт:
Просто не ме вълнува. И ако трябва да отида докрай, ще се наложи да кажа, че изобщо нищо не ме вълнува. И вероятно това е най-простият, макар и непълен отговор на въпроса. Вдигам си чуковете, защото нищо не ме вълнува.
Може би все пак — промяната на климата. Пет пари не давам за климата. Или жизненият стандарт. Пет пари не давам за жизнения стандарт. Дори все още съм с оня, софийския си костюм. Не казвам, че непременно ще ме погребат с него, но тия неща не ме занимават.
Нищо не ме занимава и все пак усещам нейде вътре в себе си оная смътна първопричина, която съм безсилен да формулирам с трезва мотивировка. Да избягам, да потъна, да изчезна, да бъдат срутени всички мостове зад гърба ми. Тогава няма да ми остава нищо друго, освен да
Да се движиш из един непознат град с пълната увереност, че никой не се интересува от тебе, както и ти не се интересуваш от никого — това може би не е щастие, но поне е отмора и забрава. Забравил си, забравен си — край. Все едно че те няма. Все едно че не съществуваш. Все едно че си се самоизличил, без да заплащаш неприятната такса на болката. Едно спокойно, дори приятно самоубийство в хладните скути на Алпите. Или, ако щете, един живот под упойка.
Абсурдно ли? Абсурдното е, че когато те вкарват в операционната, ти дават упойка, а когато те вкарват в живота, не ти дават нищо.
— Ти си опак човек, Тони — твърдеше жена ми. — Опак и кисел си като зелена джанка.
— Други не са ми го казвали.
— Другите са по-възпитани.
Допускам, че понякога наистина съм горчив или кисел. Какъв друг мога да бъда, когато светът ми е черен още от заранта. Не блъскам хората с лакти като Жоро, а се движа съвсем кротко към кулинарния магазин, дето ме е пратила жена ми, но денят ми се вижда сив и улиците са пълни с грозни жени. Мъжете изобщо не ги забелязвам, те не са длъжни да бъдат хубави. Още от млади години бях свикнал да гледам най-вече жените и дори имах чувството, че човечеството, това са всички тия безбройни жени, плюс един-единствен мъж, сиреч аз. Само че сега тези жени до една ми изглеждат грозни и мисълта, че съм единственият мъж между тях, съвсем не е ободряваща.
Моят някогашен съученик, доктор, е на мнение, че причината е в жлъчката. За доктора хората се отличават не по характера, а по заболяванията — язваджии и чернодробни, хипертоници и хипотоници — такива са според него разновидностите на човешкия род. Ако го слушам, бих могъл да повярвам, че достатъчно е да ми отрежат жлъчката, за да видя отново света тъй прекрасен, както съм го виждал някога, когато бях на двайсет години.
Само че сега съм почти на четирийсет. И може би това е по-съществена причина за мрачното ми настроение от жлъчката. Когато си стигнал четирийсетте и се обърнеш назад, за да видиш, че нищо не си постигнал, а сетне погледнеш напред, за да установиш, че и там пред тебе се открояват същите трици, едва ли ще почнеш да скачаш от радост. Затова не скачам. А понеже не скачам, хората смятат, че съм кисел човек.
Не съм от ония типове, дето не знаят какво искат. Готов съм да се задоволя с една саждива стая, чиито скръбни, отдавна немити прозорци навяват подозрение-то, че си попаднал в казарма или болница.
Всъщност стаята подир трескавата суетня на нашата чистачка — същата, на която плащах и в предишната квартира — вече е добила приличен вид. Чистачката ми бе пратена от Бистра. Жест на закъсняла грижа или обичайна разузнавателна операция. Как прекарвам, какво ми е настроението, търсят ли ме жени — Бистра умира за такава информация. Тя по-скоро ще изтърве часа пра козметичната, отколкото да изтърве някоя клюка.
Как прекарвам ли? Хоризонтално. Изтягам се на леглото и се взирам в тавана, който отдавна, много отдавна може би е бил бял. Една хипотеза, нищо повече. Понякога от прозореца нахлува, макар и заглушен, магнетофонният вой на онова копеле насреща, дето се перчи с децибелите си, както някога хората се хвалеха с бицепсите си. Воят не ме смущава. Не знам дали би ме смутил, дори да беше пет пъти по-силен. Не знам дали би ме смутил дори воят на тръбите при страшния съд.
А стаята не е чак толкова лоша. И прозорците — също. Този отдясно е добре задънен с опушен калкан. Онзи насреща е съвсем
Казват, че скуката била лошо нещо. Срещу скуката са написани хиляди обвинителни актове. Но какво е виновна тая безцветна, безплътна и безмълвна дама, че някои хора все ги сърби, дето не трябва, и нито могат да седнат спокойно на задника си, нито са овладели изкуството да се скучае.
Казват „долче фар ниенте“. Това пък го е измислил някой умилително настроен лигльо, който вкусва безделието като бонбон. Скуката, мъжката скука, не е нито сладост, нито безделие. Изкуството на скуката изисква сериозно отношение, а не сантиментално лигавене. И първото, което се налага, е да удариш докрай прекъсвача, да изключиш напълно кабела, дето те свързва с другото и с другите. Приятното и неприятното, желаното и нежеланото, радостта и болката изведнъж се озовават извън твоята територия. Много им здраве. Оставаш сам със себе си и с привилегията да съсредоточиш вниманието си върху неща, които нямат абсолютно никакво значение. Да изследваш географията па нетната от влага, там, в ъгъла под потона; да наблюдаваш движението на мухата, кръжаща около белия планински масив на буцата сирене и насочваща се внезапно към прозореца, за да се блъска с бръмчене в стъклото, без да може да проумее защо въздухът, който я отделя от външния свят, изведнъж е станал тъй плътен и непроницаем; да броиш сиво-сините цветя върху импримето на избелялата завеса, да ги броиш не с числа, а с поглед, докато забравиш откъде си почнал и накъде се движиш.
В територията на скуката всичко е еднакво важно и всичко в еднаква степен носи своето многозначително безсмислие: педантичното приготвяне на утринната филия с масло и конфитюр, дребнавата процедура на сапунисването и бръсненето, оправянето на леглото, за да можеш подир туй отново да се изтегнеш, но вече върху оправено легло. Връзката на сегашното с миналото и бъдещето е прекъсната. Няма ни минало, ни бъдеще, а един безкраен миг на настоящето, сам по себе си и сам за себе си, докато острието на самобръсначката се плъзга косо по бузата ти, като смъква надолу сапунената пяна, без това да предизвиква у тебе ненужни въпроси, като как, докога и защо.
Именно: без излишни въпроси и без наивности от рода на „какъв смисъл?“ За да се търси смисъл, трябва нещо да става, да има движение. А върху територията на скуката няма друго движение освен това на самобръсначката. Има времетраене. Един разтягащ се до безкрайност миг на празнота, който не помниш кога е почнал и за който ти пука кога ще свърши и който те обгръща така с празнотата си, че ти сам се усещаш като празнота, едно наистина облекчително усещане, освобождаващо те от всякакви мисли и пориви, та дори и от най-просташките мечти за някой хонорар или някоя мадама.
Мадамата, която ми се е паднала, е госпожа Скуката и нямам никакво намерение да я ругая по примера на хиляди неблагодарници. Тия неблагодарници по мое мнение са жалки типове, дето хем жадуват някакви такива силни преживявания, хем не им стиска да ги потърсят, защото, ако толкова държиш на силните преживявания, можеш да вземеш един трион и да си отрежеш ръката и тогава няма да скучаеш.
Аз не жадувам нищо, а най-малко силни преживявания, само това ми липсваше — силните преживявания — и съвсем спокойно съжителствам с моята мадама. Не казвам, че съм влюбен в нея — върху територията на скуката такива думи звучат смешно, — обаче а понасям безропотно. А колко и кои са в наши дни тия, дето могат да понасят безропотно една мадама, която се е отбила съвсем случайно у дома ви, а после е забравила да си иде.