Само за мъже
Шрифт:
Махни си, вика, увеличителните стъкла, какво е това придирчиво взиране.
На времето леля, сестрата на майка ми, веднъж ни беше поканила на обед. Всъщност това „веднъж“ си беше традиция и се случваше всяка седмица и, по-точно, всеки неделен ден. Леля не можеше да прости на мама, че макар и по-млада, се е омъжила, докато тя самата бе останала стара мома. И едно от малките й отмъщения бяха тия неделни обеди, предназначени да покажат, че дори и стара мома, тя е къде-къде по-голяма домакиня от майка ми. Това съвсем не бе трудно, тъй като майка ми не беше никаква домакиня, а що се отнася до готвенето, умението й се изчерпваше с това да блъска
— Червей! — рекох мрачно, като сочех порцелановата паница.
— Какъв червей? — подскочи леля.
— Ето го! — настоях и едва не заврях пръст в салатата.
Леля ми се взря, пое едно листо е вилицата и промърмори сконфузено:
— Червейче, наистина… Просто не съм го видяла… А я мих листче по листче!
— Защо посрами леля си с това червейче бе, сине? — укори ме мама по-късно, когато се бяхме вече прибрали в нашия апартамент.
— Ами какво? Да го изям ли?
— Можеше просто да си премълчиш.
— Ами ако ти го беше изяла?
И понеже тя не намери какво да отговори, баща ми се обади:
— Няма да надаваш вой, а без да те забележат, ще го махнеш от салатата.
— А нали ти сам казваш, че не бива да крием истината?
— Намерил си и ти една истина, с която да смаеш света… — рече баща ми.
ВТОРА ГЛАВА
Не отричам, че граничните полицаи са учтиви хора. Но това е такава ледена учтивост, от която тръпки те побиват. Защото, додето те оглежда и прелиства паспорта ти, може да произнесе все с тая ледена учтивост:
— Завийте оттук и паркирайте колата там, вдясно! Едно нищо и никакво завиване вдясно от пистата означаващо само че или ще те приберат, или ще те върнат.
Разбира се, аз няма какво толкова да се боя. Не съм тръгнал на гурбет, а съм в служебна командировка. И все пак, когато виждам, че унгарският граничар, а подир него и австрийският му колега са останали зад гърба ми, това ме облекчава. И спирам в първия бар да изпия едно кафе.
Речено — сторено. Готов съм вече за път, когато в далечината проечава вой на полицейска сирена. Едно тъмно порше с блеснали фарове лети но шосето към граничната бариера. Но шосето се оказва блокирано и колата спира на две крачки от мен. От поршето изскачат трима души и побягват в тъмното. Само че преди да побягнат, единият хвърля в декоративните храсти някакъв тъмен предмет.
Както вече казах, готов съм да си тръгна и сигурно бих го сторил незабавно, ако тая история с тъмния предмет не бе почнала да занимава ума ми. Защо го хвърлиха? И какво всъщност представлява той? Законни въпроси за любознателния дух, устремен по вечния път към знанието.
Изчаквам, прочее, всичко наоколо да утихне и едва тогава напускам терасата па бара. За беда връзката на едната ми обувка се е разхлабила, така че следва да се наведа и да я затегна. А понеже и тъй и тъй съм се навел, използувам случая да измъкна загадъчния предмет от храстите и да го преместя в колата си. В колата е по-сигурно. Там не духа.
И ето ме отново на път. Летя по бялата лента на шосето, разсичаща на две мастиленочерната равнина, спазвам акуратно указанията на пътните знаци, взирам се внимателно пред себе си, изобщо правя всичко, което е по силите ми, за да се съсредоточа, но любознателният ми ум упорито отказва да изостави мисълта за чантата.
Защото характерът на предмета е вече установен: чанта. И понеже е чанта, нормално е да се отвори. И това, изглежда, е единственият начин да събера ума си и да го насоча към подробностите на правилника за движение.
Отбивам в някакъв безлюден паркинг и проверявам съдържанието на находката. Тя напълно задоволява смътните ми надежди и опровергава опасенията. Пари. Долари. В пачки по десет хиляди. Много пачки, цяла чанта.
Пристигам във Виена, късно през нощта. Освободена от наплива на уличното движение, Марияхилферщрасе немее ярко осветена и безлюдна като болничен коридор призори. Подминавам няколко хотела от средна категория, излизам на Ринга, завивам край Операта и спирам пред хотел „Захер“. Не че съм дотам суетен или че една купчина пачки ми е замаяла главата, но това си има значение.
На заранта подир бегло отбиване в първата банка сеотправям към швейцарското посолство: Попълвам съответния формуляр и заставам пред гишето на консулската служба. Българският паспорт, както съм и очаквал, затормозява малко операцията.
— По каква работа искате да влезете в Швейцария? — пита човекът зад гишето, макар че отговорът на въпроса е даден писмено във формуляра ми.
— Туризъм.
— Кой ще ви издържа?
— Пътувам на свои средства.
— На каква сума възлизат те?
Вместо отговор подавам съвсем новата си банкова книжка. Човекът хвърля бегъл поглед върху цифрата на влога. Влогът съдържа една нищожна част от находката ми, но достатъчна, за да вдъхне респект.
— Какъв е адресът ви тук?
— Хотел „Захер“.
Това също вдъхва респект. До такава степен, че вместо да промърмори очакваното „ще ви съобщим писмено“, чиновникът разтваря паспорта ми, удря щемпела на визата и се заема с попълването.
И ето ме в Швейцария. И по-точно — в Берн. Не че само в Берн има банки, но тоя град е важен по технически причини. Първата ми работа е да прехвърля цялата чанта в банката. Една част — на влог, другата — в касетка. Втората работа е по-трудна и ми отнема цял месец. Трудна и свързана с известни разноски. Накрая и тя е свършена. Няколко едри банкноти, подадени в подходящ момент на отзивчиви служители, ми осигуряват швейцарски паспорт.
И потъвам в алпийския пейзаж. Потъвам дълбоко и вероятно — завинаги.
Предполага се, че когато човек бяга, ако не знае точно „накъде?“, поне е в състояние да каже „защо?“ А ето, че аз не съм в състояние. Вероятно понеже не съм се готвел да бягам и това е станало съвсем случайно, в резултат на една подхвърлена чанта. Или понеже само смътно усещам причината за бягството, без да съм в състояние да я формулирам.
Разбира се, първото, което някои ще помислят, е, че бягам от социализма. Така е прието да се мисли. Такава е схемата. Само че аз мразя схемата. За разлика от социализма. Социализмът ми е безразличен. Не че се съмнявам в него. Готов съм с две ръце да гласувам за социалното му и морално превъзходство. Убеден съм дори в пълната му победа. Но това не събужда у мене порива да извикам ура.