Само за мъже
Шрифт:
— А вие знаете, че ако първата дума е брак, втората е жилище. Един труден въпрос, по който, преди да говоря с Лиза, бих искал да поговоря с вас.
— Защо „труден“? Вие имате долу най-хубавата стая.
— А детето? Една млада брачна двойка и едно вече доста голямо дете… Неудобно е, сами разбирате.
Разбирам, естествено. Не мога да разбера обаче защо ме занимава с тия неща.
— Та като мислех по тоя въпрос, хрумна ми, че бихме могли да направим с вас една смяна… в случай че сте съгласен, естествено. Пак ви казвам: не съм говорил с Лиза. Това е моя идея.
— Идеята е добра — признавам. — Но най-вече за вас. Колкото
— Смятам, че и долу ще го имате. Вярно е, че ще ползувате обща баня, обаче трябва да ви уверя, че старците съвсем не киснат по цял ден в банята и при добра синхронизация можете по цели седмици да не ги виждате на пътя си. А що се отнася до стаята, съгласете се, че моята е далеч по-приятна от тоя хладилник.
„В такъв случай задръжте си я“ — би следвало да кажа. Но сякаш отгатнал намерението ми, инженерът бърза да добави:
— Всъщност всичко опира до това килерче. То решава въпроса за квартирата на детето.
— Ако е за килерчето, него вече съм го обещал на Лиза за сватбен подарък — уведомявам го.
— Тъй ли? Лиза нищо не ми е казала.
— Сега аз ви го казвам.
— Това е чудесно, разбира се — съгласява се инженерът без ентусиазъм. — Но нима едно съжителство с детето няма да ви безпокои? Влизане, излизане. Лиза също ще трябва да идва…
— Вие какво? Да не ревнувате?
— Глупости, Павлов. Нали вече говорихме по тоя въпрос. Просто не разбирам защо държите на тоя хладилник.
— А орехът?
— Орехът ли? — поглежда ме с искрено учудване Владо. — Че този орех просто ви запушва прозореца. Стаята става още по-мрачна.
— Може би по-здрачна, но съвсем не по-мрачна. Особено когато дървото се раззелени. Представете си, че влизате в една разкошна гора. Че влизате все по-навътре и по-навътре. Нима една зелена гора е мрачна? Аз падам донякъде горски човек, Илиев.
— Не знаех това — отвръща инженерът. — Мислех, че сте софиянец.
— Добре, ще обсъдя въпроса — обещавам му, за да сложа край на тоя разговор. — Моралното предимство е на ваша страна. Едно младо семейство, една млада клетка на нашето общество…
— Не знам уместно ли е да се иронизира — произнася спокойно инженерът. — Проблемът не е само до семейството, а и до работата ми. Не искам да се хваля, но работата ми е в доста напреднал етап.
— Това е похвално — признавам. — Обаче не забравяйте, че всички работят.
— Всички не работят. Има ги и такива, дето в приказките по им върви. Особено с някоя и друга дума от кибернетичната терминология. Излиза модерно, в духа на техническия прогрес. Заседания, съвещания, протоколи — ксероксите бълват реки от бумага. Всичко е планирано, програмирано, гарантирано, а на края — този не изпълнил, понеже онзи не доставил, а онзи не доставил, понеже еди-кой си не внесъл суровина, а еди-кой си не внесъл суровина, понеже…
— Кибернетика.
— Не казвам, че не се работи, обаче не винаги се работи с акъл, искам да кажа, с необходимата организация. Нужно е не суетене, а система.
— Предполагам, че на вас това не ви липсва. Изобщо не се съмнявам, че ще изплувате.
— Ако смятате, че само това ми е целта… — промърморва докачено инженерът.
— Може би неправилно се изразих…
— Просто обичам работата си, Павлов. И като казвам, че обичам работата си, не мислете, че ви се докарвам за интервю. Какво по увлекателно от работата, когато имаш вярна система. Също като партия шах…
— Вероятно малко по-трудно.
— Също като трудна партия шах. Вие знаете, че трудните най увличат.
— А системата ви не се ли сблъсква с такива, дето мразят да работят по система?
— Неизбежно.
— И няма ли риск някой да ви изхвърли заедно със системата ви?
Инженерът снизходително се усмихва.
— Тя не е само моя. И изхвърлянето при това положение не е много лесно. Вместо мене може да изхвърчи другият. Икономиката, Павлов, в края на краищата опира до политиката. А ако някой се опитва да си прави шеги с политиката… Нали вече ви казах: нашата сила е в тая основна целесъобразност, наричана строй.
— Съвършено вярно — кимам, — макар и много абстрактно. Позволете да приземя малко бъбренето ни, като ви поставя една гатанка.
— В нашата работа гатанки няма — възразява инженерът. — Ние решаваме задачи, не гатанки.
— Добре, наречете го задача.
И му излагам за справка част от историята, над която се блъскам. Той слуша внимателно, сетне за да си помогне, запалва още една цигара и отсъжда:
— Допуснати са грешки от всички звена, но те не са равностойни. Една пирамида от грешки, Павлов, основни и второстепенни, първоначални и производни. Да почнем с първоначалните: Некачествено проектиране на новите халета с допускане на груба грешка в проекта, лекомислено одобряване на тоя погрешен проект от експертния съвет и формално утвърждаване от съответната инстанция. Така провалът е предварително програмиран. Не стига това, но когато истината излиза наяве, вместо радикална корекция се търси коригиране на грешката чрез компромисно решение, изобщо проектира се „на коляно“ — или както вие казвате „кибернетика“… Следват закъснения в изпълнение на строителството, недостатъци в предварителната спецификация, предоверяване на договорите, изобщо осланянето на преписки вместо своевременно да се отиде на място и да се види как стоят нещата…
Той допушва мълчаливо цигарата, после забелязва:
— Изобщо вашата гатанка илюстрира моята тема: хората не са стояли със скръстени ръце, маса труд е хвърлен, а вместо успех налице е провал. Защото е липсвало достатъчно компетентното предварително обмисляне, защото е липсвала синхронизация на целия процес… Прав ли съм?
— Предполагам, че да. Аз, знаете, не съм специалист.
И добавям наум:
„За ореха обаче имаш много здраве“.
Жената, застанала на пътната врата, вече не е млада, но очевидно много държи да изглежда млада. Черна коса, поддържана с помощта на оцветителната техника, щедро гримирано лице, пъстра вълнена кърпа на главата и манто от лама върху едрата снага. Нещо познато има у тая жена, но не мога да разбера какво, додето тя сама не обяснява:
— Аз съм майката на Лиза.
И без да дочака реакцията ми, добавя:
— Вие сте нейният приятел, нали?
— Тук всички сме нейни приятели — отвръщам уклончиво.
— Но тя живее при вас.
— Да, ако имате предвид, че е на същия етаж. Всъщност живее при баща си.
— Баща й не ме интересува — бърза да заяви жената. — Искам да поговоря с вас.
И тая — същото. Не знам защо всички, които имат работа с Лиза, неизменно опират до мене.
Въвеждам я в хола с надеждата, че суровият климат на помещението ще окаже благоприятно въздействие върху краткостта на визитата.