Само за мъже
Шрифт:
— Добре, да не спорим — забелязва все тъй сухо началството. — Идете утре при секретаря и с него ще изясните всичко.
— Вече бях там. И ако ви чакам цяла седмица, то не е за да ме пращате отново на същото място.
Той ме поглежда с лека изненада, сякаш учуден от арогантното ми държане.
— Вижте — казвам, — не мислете, че умирам да правя компания на секретарката ви, нито че държа на вашия отговор. Нещата са достатъчно ясни на редакцията и без вашите пояснения. Спазвам просто обичайния ред, защото утре, когато пусна материала срещу вас, може да възразите, че не съм се обърнал предварително към вас.
Усещам, че думичката „срещу“
— И магнетофон сте взели…
— Това е в общ интерес — обяснявам. — Иначе може да кажете, че съм изопачил някоя фраза.
— Но аз не съм готов да давам изявления пред магнетофон — произнася вече с нотка на безпокойство шефът. — Трябва да имам подръка справки, документи…
— Защо „изявления“? Това е работен запис. Проста формалност.
— Каква формалност? Че вие това може и по радиото да го пуснете, знам ли ви. Аз, драги, не говоря от свое име, а от името на цял институт и трябва да внимавам в думите си.
— Не мога да настоявам. Ваша работа. Но няма да ходя повече при секретаря ви.
— Добре, не ви пращам при него. Ще отговорим писмено. Щом искате лично аз да отговоря, ще имате отговора ми.
Когато навремето ми се е случвало да си правя насаме по някой клиничен преглед, колкото да си определя диагнозата, винаги съм установявал, че един от дефектите ми е в това, дето не мога да мразя. Изобщо в максимата „силно да любиш и мразиш“ се издънвам и по двата показателя, но най-вече по втория. Не изпитвам ненавист дори когато ме съборят с някой удар откъм гърба. Старая се само да си обясня причината. А причината е, че съм се изтикал, без да ме канят, между тия хора, които кротко си живеят, като че ли са болни от рак. Но болни или не, те са до гуша в батака, а когато човек е в батака, трудно е да изпитваш омраза към него. И мисля, че ако бях способен да мразя, по-скоро бих мразил някой такъв като тоя, дето току-що ме е изпратил с хладна учтивост и дето никога не стига до батака, защото още отрано се е научил добре да лети, може би не чак дотам, та да стигне до самите върхове, по все пак достатъчно високо, в чистите слоеве на атмосферата, до нивото па служебния кабинет с персийски килим и на мерцедеса, и па щаба от сътрудници, които отлично владеят целия регистър на канцеларското витийство, за да те предпазват от евентуални аварии. Тъй че аварии няма и дори да възникват, ловко биват заобикаляни и всичко е добре, в смисъл че нищо не е добре и че поверената ти административна машина произвежда главно никому ненужна циркулярна бумага, без да броим гафовете, но затова пък ти се крепиш в горните слоеве на атмосферата и макар че едва ли ще стигнеш до самите върхове, чието видение трови сънищата ти, но няма риск и да паднеш на дъното, дето всъщност ти е мястото. Да, такъв с удоволствие бих го мразил, стига да бях способен на подобни силни чувства.
„Ще имате отговора ми“ — бе обещал с хладно великодушие летецът. Отговор обаче не идва. Идва Ганев, един от тия познати, дето не помниш кога и как си се запознал с тях.
— Трябва да поприказваме — вика. — Много е важно.
И ме замъква в „България“. Настаняваме се до витрината и изгледът на зимния булевард, по който вятърът мете снежния прах, ми напомня за времето, когато тук, в това кафене, а може би и до тая маса, обмисляхме с Петко поредния сценарий. Сега обаче не става дума за обмисляне на сценарий. И ако има такъв, той е вече готов.
Една сервитьорка е донесла водката, и Ганев ме осведомява:
— Искам да те питам нещо по тая история с тръбите и проектирането на цеховете. Но смятай, че разговорът е съвсем личен. Наздраве!
И едва отпил от чашата, продължава:
— Кажи ми, ама така, приятелски: кой стои зад цялата тая работа бе, човек?
— Две предприятия.
— За предприятията, това го разбрах. Но обясни ми ти, кой е на дъното?
— Нередностите.
— Ти пак своето. Че къде няма нередности бе, Павлов? У вас, в редакцията, всичко ли е наред?
— Да, но тия са по-дебели. Става дума за милиони. И хората протестират.
— Да ти кажа ли защо протестират? Защото някой ги мушка отзад: протестирайте! Вдигайте пушилка! Намерете им цаката па ония от Учреждението. Кой е този „някой“, това ми кажи!
— Нямам представа.
— Нямаш представа, съгласно! Вярвам ти. Но не се ли сещаш, че такъв съществува?
— Не е изключено.
— Сигурно е, слушай мене. Чух, че си се заял с един от шефовете ни. Ако си се разлютил, задето не те е приел веднага, ще ти кажа, че това е дребнавост. А ако е за друго, просто не си прав. Парафирал бил нещо… Ами че нали специалисти му го дават за парафиране, нали е преглеждано, обсъждано? Какво е виновен той?
— Може да не е виновен. Може да е виновна текущата практика. Но ти знаеш, че който подписва, той отговаря.
— Формални неща, Павлов! — отвръща Ганев, като маха нехайно с ръка. — Работата е там, че и нашият, като всеки жив човек, си има врагове и че тия врагове точно сега са се размърдали. Защо трябва да им играете по свирката на тия типове и да създавате кахъри на човека!
— Е, чак пък „кахъри“… Такива неща с кого не се случват.
— Абе ти си прав… И ако питаш мене, шефът няма за какво толкова да се плаши. Нарушения няма. Всичко е ажур. Но представи си, че вземат, та го орезилят в печата!
— Неприятно е.
— Виждаш ли? И кой ще има полза освен завистниците? Вие например какво ще спечелите, и ти специално? Да не би орден да ти окачат? Нещо друго може да ти окачат, не орден. Нали знаеш, когато атовете се ритат, магаретата страдат.
— Какво имаш предвид? — питам колебливо.
— Нищо специално. Но ти сам знаеш, че стане ли меле, все някой го отнася. И нашите хора не са безпомощни. Има кой да ги защити, ако се наложи. Миналата година пак се бяха престарали в един вестник и някой май че изгърмя…
— Случва се — кимам. — Без гърмежи не може.
— Божа работа! — кима и Ганев. — Но защо баш ти ще се набутваш между шамарите?
— Всичко зависи от писмото — казвам, като вдигам чашата. — Чакаме да ни изпратят писмо. И ако си въобразяват, че ще се отърват с мълчание…
— За писмото не се бой — успокоява ме познатият, който е в течение и на тоя въпрос. — Ще бъде ком ил фо. Пък ако трябва, някой ще звънне и на вашия главен. Нали знаеш, главните си разбират от лафа. Само ти да кротуваш.
Отпивам от чашата, но нещо не ми върви.
— Както виждаш, не съм се разскачал — избъбрям.
— И си прав, да знаеш!
Вече сме уредили сметката, когато Ганев стига до десерта.
— Нали знаеш, Павлов: направи добро, па го фърли на пътя. А твоето няма да остане на пътя. Още наесен ще имаш една командировка до Виена. За есенния панаир. От мене ще я имаш, и то съвсем приятелски, без връзка с оная история. Да не помислиш, че те подкупвам. Ти в Австрия ходил ли си?
„Колко пъти!“ — отвръщам наум. Но гласно казвам: