Само за мъже
Шрифт:
Песента оттатък е секнала. Ставам и влизам в стаята. Тук е малко по-светло от хола, но само малко. Върху двата прозореца са спуснати плътните износени завеси с кафявокеремиден цвят. Един лъч от зимния ден минава през пролуката на по-далечната завеса и пада точно над леглото на болния. Неси лежи притворил очи, но усеща присъствието ми, макар и да го възприема по своему.
— Лиза, ти ли си?
— Не, Антон е.
Вероятно би предпочел да е Лиза, по не го казва. Приближавам до леглото.
— Да ви донеса ли нещо?
— Не,
Сядам за малко на близкия стол. Температурата вероятно е поспаднала, макар че песента би следвало да означава обратното. Болният се е отпуснал на високата възглавница, завит до брадата с две войнишки одеяла, над които е заметнат я шинелът.
— По-добре ли сте? — питам, за да кажа нещо.
— Ще се оправя — отвръща уклончиво Допотопния. — Какви неща са ми минали през главата, та един грип ли…
— Животът ви май не е бил лек.
— Животът, млади момко, никога не е лек, ако си решил да го живееш по мъжки. Аз моя съм го карал по мъжки… Нелегалния живот, партизанската борба, фронта, а после и другото, дето вашият Димов не може да ми го прости…
— Смятам, че отдавна ви е простил — забелязвам. — Макар че правите каквото можете, за да го ядосвате.
Несторов отваря леко очи, после пак уморено ги затваря.
— Ядосвам го с присъствието си — уточнява Допотопния.
— И с някои измислици… Това, че уж сте водили следствието му, вие го измислихте.
Старецът мълчи, притворил клепачи, сякаш се прави, че спи. Сетне леко извръща глава насам и ме поглежда.
— Не съм го измислил — казва той и вперва при-свитите си очи в потона, много висок, като във всичките тия стари къщи, и губещ се в полумрака.
— Но как, по това време вие изобщо не сте били в страната!
— Може и да не съм бил — съгласява се равнодушно Неси. — Не помня.
— Тогава значи сте го излъгали!
Допотопния отново ме поглежда, сякаш за да се увери дали съм наистина толкова тъп, колкото му се струвам, сетне леко се повдига на възглавницата, сяда и произнася:
— Не съм го излъгал, не чувате ли? Следствието му не съм водил, естествено, нито съм бил в течение, го не съм го излъгал!
И като отгатва по лицето ми, че тъпотата ми наистина не е присторена, добавя.
— Казах му, за да разбере, че поемам отговорността.
— Нима искате да оправдаете грешките и безобразията на онова минало?
— Нищо не оправдавам. Даже и собствените си грешки. Но не съм ги допускал от любов към безобразията. Времето беше такова.
— Обаче грешката с Димов не е ваша. Как ще поемате отговорност за нещо, което не сте извършили?
— Ей така: поемам я. След като толкова други си измиха ръцете, трябва да останат и някои, дето са готови да отговарят. И ако някой ми каже: готов ли си да отговаряш за всичко през оня период, ще му кажа: готов съм — за всичко! Още съм жив, значи още отговарям!
Сетне, изтощен от усилието, той се смъква надолу и отново притваря очи.
До слуха ми достига приглушен двукратен звън. Пак посещение. Да се надяваме, че не е някой нов баща. Оставям леглото на болния и отивам да отворя.
— Я — възклицавам, — ти отново възкръсна. Как ме откри?
Пред вратата стои Петко с внушителния си ръст, тъмните очила и лекото пардесю, призвано да служи през всички годишни времена.
— Открих те по най-сигурния начин — обяснява покойният ми приятел. — Без да те търся. Търся Ли-завета.
— А! — възклицавам за втори път. — Че отде я познаваш?
— Дълга история! — маха небрежно с ръка Петко. — Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще ме държиш тука?
Изкачваме се в покоите ми, изваждам от шкафчето джезвето и се заемам да варя кафе, докато Петко, захвърлил шлифера, се отпуска на един стол и запалва цигара.
— Всъщност при кого живее тук Лизавета, при тебе ли? — пита той, като се взира през полупрозрачното перде към другия ми приятел — ореха.
— При мене, да. Но ако избързаш с изводите, ще сгрешиш — казвам, додето напразно търся захарта.
— И аз така си помислих — кима Петко. — Макар майката да ми съобщи, че ти си новият приятел.
— Майката не е в течение. Изобщо Лиза няма приятел. Обаче има почти годеник. Не мога да намеря захарта…
— Карай без захар — окуражава ме гостът. — Отдавна търся Лизавета… Още оня път, когато се видяхме с тебе във влака, бях дошъл да я търся, само че не я открих. Майка й не знаеше къде може да е отишла.
Поставям джезвето на котлона и включвам щепсела. После заемам обичайното си място на леглото.
— А какво общо имаш ти с Лиза? — питам.
— Всъщност нищо. Освен че съм баща на детето й, ако това има някакво значение.
— Ти какво? Подиграваш ли се?
— Защо да се подигравам? — отправя ми Петко невъзмутимо тъмните си очила.
— Как може да няма значение това, че си баща на детето й?
— Отде да знам? За мене, разбира се, има значение, иначе не бих я търсил. Но за Лизавета, изглежда — няма.
— Няма ли? Сигурен съм, че като те види тук, ще изпадне в стресово състояние.
— Вятър — възразява Петко. — Ти, изглежда, още не я познаваш, макар да живеете заедно. Всъщност откога живеете заедно?
И без да чака отговор, минава на друго, понеже вероятно отдавна не му е падал случай да се на-дрънка.
— Казваш „стресово състояние“… Напоследък ми втръсна да слушам тая дума. Лекари, психолози, драскачи, всичко живо се е хванало за стреса: стресът — това, стресът — онова… А в основата на всичко е страхът. Само че страх звучи съвсем елементарно, докато стрес… Мрачната роля на ужасите, настоящи и бъдещи, не се изчерпва с изтрепването на толкова хора. Тя е и е психологическия атентат срещу останалите — сковаващия страх, страха от войната.