Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
— И аз те познавам, алто Мек. Баща ми имаше високо мнение за теб. Много от нас и досега вярваме, че ти трябваше да си президент на Етиопия, не онзи другият — поклони му се тя в галантен реверанс и сведе глава в чаровен израз на респект.
— За мен е чест да го чуя от устата ти — пое я Мек за ръката и й помогна да се изправи. — Съжалявам за грубото посрещане. Хората ми се проявяват понякога като свръх ентусиасти. Разбрах, че в района били дошли чужденци, разпитващи за манастира. Но това е вече минало, сега сте сред приятели.
Мек Нимур ги въведе
— Но войната свърши, Мек — отбеляза Никълъс. — Победата е спечелена. Защо продължаваш да се криеш по горите? Защо не се прибереш в Адис Абеба, където да тлъстееш и богатееш на воля като останалите?
— Във временното правителство имам много лични врагове, хора от типа на Менгисту. Когато се отървем от тях, и аз ще се покажа пред света.
После двамата с Никълъс започнаха разпалено да бистрят африканската политика. Стигаха до такава дълбочина, че на Роян, познаваща по име само неколцина от споменатите в разговора, всичко й беше като в мъгла. Нито можеше да проследи всички нюанси и подробности сред различните религиозни и племенни общности, които именно заради тях до ден-днешен се държаха гуша за гуша. Това, което й правеше най-голямо впечатление обаче, бе до каква степен Никълъс е запознат с историята и с настоящата ситуация на континента — дотам, че Мек Нимур чистосърдечно се допитваше до съветите му по много въпроси.
Най-накрая Никълъс попита:
— Значи сте успели да изнесете гражданската война извън пределите на Етиопия? Действате в Судан.
— Войната в Судан бушува вече двадесет години — потвърди Мек. — Християните от юга се съпротивляват на мюсюлманското насилие, идващо от север…
— Това добре го знам. Но Судан не е Етиопия. Тази война не е ваша.
— Те са християни и са станали жертви на несправедливостта. А аз съм войник и християнин. Разбира се, че тяхната война е и моя лична.
Откакто двамата разговаряха, Тесай беше слушала с нескрит интерес всяка дума, излязла от устата на Мек. При последната му реплика тя кимна в знак, че го подкрепя напълно. В очите й се четеше гордост, че родината й ражда такива герои.
— Алто Мек е рицар на Христа и борец за граждански права — отбеляза Тесай и по гласа й пролича колко е важно това за нея.
— Но най-вече обича да троши глави — засмя се Никълъс и удари с юмрук другаря си по рамото. Подобен фамилиарен жест лесно би довел до скарване, но за Мек беше съвсем в реда на нещата и той също се засмя.
— А какво си тръгнал ти да дириш тъдява, Никълъс, щом вече не си в армията? Беше време, когато и на теб ти харесваше да трошиш глави.
— Да, но то отмина. Сега не бих се бил за никаква кауза. Дошъл съм в долината на Абай да ловя дик-дик.
— Дик-дик? — изгледа го с недоверие Мек Нимур и отново прихна да се смее. — Не го вярвам. Не и ти. И не дик-дик. Замислил си нещо, не го крий.
— Напротив, това си е чистата истина.
— Лъжеш, Никълъс. А мен не можеш ме излъга. Твърде добре те познавам. Наумил си си нещо и ще ми го кажеш, когато имаш нужда от помощта ми.
— А ти дали още искаш да ми я предложиш?
— Разбира се. Ти ми спаси живота на два пъти.
— Само веднъж — повтори Никълъс.
— И веднъж да е, пак е достатъчно.
Докато си прекарваха времето в разговори, слънцето почти се скри зад дърветата.
— Бъдете мои гости тази нощ — покани ги официално Мек Нимур. — Утре сутринта ще ви изпратя под охрана до манастира „Свети Фруменций“. И аз имам път натам. Хората ми и аз сме канени да присъстваме на празненствата Тимкат. Игуменът Яли Хора е мой личен приятел и съюзник на каузата.
— Манастирът по всяка вероятност ти служи за скрита база. Използваш пещерите за складове, а монасите за ятаци, нали?
— И ти ме познаваш добре, Никълъс — поклати уж печално глава Мек Нимур. — Каквото знам, знам го най-вече от теб. Кой, ако не ти, най-лесно ще проумееш тайните ми стратегийки. Манастирът представлява прекрасна оперативна база. Намира се в близост до границата… — започна да говори етиопецът, но се спря. — Какво ли съм тръгнал да ти обяснявам точно на теб.
Мек накара хората си да издигнат отделен заслон за Никълъс и Роян. За да има къде да спят, изровиха чамове трева, които бяха свикнали да използват вместо дюшеци. Двамата се свиха един до друг под паянтовия покрив, без да съжаляват, че са ги оставили без одеяла. Нощта бе гореща и спокойна, а Никълъс предвидливо бе взел в джоба си бутилка течност против насекоми.
Излегнати на меката постеля, бяха достатъчно близо, за да разговарят шепнешком. От време на време Никълъс обръщаше глава да види какво става при лагерния огън, където Мек и Тесай още си правеха компания.
— Етиопските девойки силно се различават от арабките и от повечето африканки — рече Роян, която също наблюдаваше с интерес двойката. — Никое арабско момиче не би си позволило да стои насаме с подобен човек. Особено ако вече е омъжено.
— Както и да го гледаш, двамата представляват чудесна двойка — на свой ред ги обсъди Никълъс. — Пожелавам им късмет. Тесай като че ли отдавна е забравила какво означава изобщо късмет.
Обърна се на другата страна и загледа Роян в очите.
— Ами ти, Роян, каква си? Достопочтена и смирена арабка или независима, нападателна западнячка?
— Часът е много късен и едновременно твърде ранен, за да отговарям на въпроси от интимно естество — отвърна тя и му обърна гръб.
— Аха, тази вечер ще спазваме церемониала! Лека нощ, войзеро Роян.
— Лека нощ, алто Никълъс — отговори тя и умишлено скри лице от погледа му, за да не види, че се смее.
<