Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Да му се не знае! — промълви тихо, но колкото и да си придаваше спокоен вид, веднага се забелязаха огнените искрици в очите му. — Това фалшификати ли са?
— Колкото бяха фалшификати статуетките на Ханибал и барелефът на Хамурапи. Не си спомням да сте подавали рекламации.
Уолш се приближи до експонатите със същата стъпка, с която в неделен ден би отишъл в църквата да получи причастие.
— Трябва да са открити наскоро — промълви той. — Иначе щях да знам за съществуването им.
— Току-що са извадени от земята — увери го Никълъс. — Вие сте първият, на когото ги показвам.
— Мамос — прочете царския картуш върху уреуса на златната корона. — Значи слуховете се оказват истина. Открили сте нова гробница.
— Ако може да се нарече ново нещо, построено преди четири хиляди години.
Уолш и съветниците му наобиколиха масата и впиха жадни погледи в двете корони. И тримата стояха бледи и безмълвни все едно се страхуваха да не обидят светините.
— Оставете ни насаме, Харпър — най-сетне се осмели да каже Уолш. — Ще ви повикам, когато обмисля нещата.
— Можете да ме наричате сър Никълъс — подметна домакинът, преди да излезе. Вече знаеше, че води играта.
— Ако обичате, сър Никълъс, оставете ме да поговоря насаме със съветниците си — помоли го той.
Час по-късно Никълъс се върна в залата за събрания. Тримата му гости бяха насядали около голямата маса, сякаш се страхуваха някой да не ги откъсне от двете корони. Уолш даде знак на придружителите си и те, колкото и да не им се искаше, станаха от местата си да се оттеглят в коридора.
Вратата се затвори зад гърбовете им и Уолш нервно попита:
— Колко?
— Петнадесет милиона щатски долара — отговори му англичанинът.
— По седем и половина на парче?
— Не, по петнадесет на парче. Тридесет милиона общо.
Уолш се отдръпна ужасен на стола си.
— Вие да не сте луд?
— Някои хора и такъв биха ме нарекли — съгласи се Никълъс.
— Да се съгласим на средното положение — предложи тексасецът. — Двадесет и два и половина.
Но той поклати глава.
— Не се приема.
— Бъдете разумен, Харпър!
— Благоразумието никога не е било от качествата, с които се гордея. Съжалявам.
Уолш стана от стола.
— И аз съжалявам. Може би следващия път, Харпър.
Отново прибра ръце зад гърба и се насочи към вратата. Преди да я отвори, Никълъс го повика:
— Господин Уолш!
Той се обърна като на пружина.
— Да?
— Следващия път можем да си говорим на „ти“ като стари приятели.
— Това ли искахте да ми кажете?
— Да. Какво друго? — изгледа го, сякаш не разбираше.
— Да ви вземат мътните — предаде се Уолш и се върна при масата. Отпусна се отчаяно на стола срещу него. — Да ви вземат и мътните, и рогатите! — Въздъхна и присви устни в нервна гримаса. — Добре. Как искате парите?
— На два отделни ордера по петнадесет милиона.
Уолш вдигна слушалката на телефона и с печален глас се обърна към девойката от рецепцията:
— Ако обичате, помолете главния счетоводител господин Монфльори да се качи при нас.
Никълъс седеше зад бюрото си в кабинета на Куентън парк. От известно време беше вперил поглед в гоблена на отсрещната стена. Паното произхождаше от някое от католическите абатства, разрушени от Хенри VIII през 1536 година, и дядо му го беше купил преди почти цял век, но той отскоро го бе окачил в кабинета си.
По едно време бръкна в горното чекмедже на бюрото си и натисна скрития бутон за електрическата система. Част от гоблена изведнъж се отлепи от останалата и зад нея тихо се откри дебелото армирано стъкло на новата витрина, поставена в стената. Едновременно с това се запалиха и прожекторите на тавана и лъчите им осветиха експонатите зад стъклото. Толкова умело бяха разположени светлините, че дори не се отразяваха в стъклото да дразнят окото на зрителя. Вместо това в пълното си великолепие се разкриваха златната погребална маска на Мамос и двойната корона на обединеното царство.
Той си наля уиски в кристалната чаша пред себе си и докато го опитваше с език, за пореден път усещаше сладостта от чувството за собственост. Скоро обаче вътрешният му глас се обади, че нещо липсва. Вдигна дървената фигурка на Таита, която стоеше на бюрото му, и тихичко й заговори, все едно се обръщаше към истинския човек, изобразен на нея.
— Ти си познавал истинската тежест на самотата, нали? — питаше Никълъс древния египтянин. — Знаел си какво значи да обичаш човек, когото никога не ще имаш до себе си.
Остави фигурката на мястото й и надигна слушалката на телефона. Набра международен разговор и изчака сигналът „свободно“ да иззвъни три пъти, преди нечий мъжки глас да му отговори на арабски:
— Тук е кабинетът на директора на отдел „Антично изкуство“. С какво мога да ви бъда полезен?
— Може ли да говоря с доктор Ал Сима — помоли Никълъс също на арабски.
— Ако обичате, не затваряйте. Прехвърлям ви на нейния телефон!
— Доктор Ал Сима на телефона.
Само гласът й го накара да се разтрепери от вълнение.
— Ало, Роян — рече и по настъпилото мълчание позна, че изненадата за нея е била още по-голяма.
— Ти! — промълви накрая Роян. — Не се надявах повече да те чуя.
— Обаждам ти се ей така, да те поздравя за назначението.
— Ти ме измами — тросна му се тя. — Свил си съдържанието на три от сандъците.
— Както е казал мъдрецът, най-лесно се лъжат приятелите… Само те не го очакват. Като че ли ти най-добре се придържаш към принципа…
— И естествено си продал всичко. Носи се някакъв слух, че Питър Уолш бил платил двадесет милиона.